– Всеки е имал увлечения в един или друг момент – каза той. – И ти си имала авантюри и си останала женена. Не е кой знае какво.
– Ако беше ти – отвърна Катя, – наистина нямаше да е кой знае какво. Ти имаш душа на артист, отвъд доброто и злото. Но Анагрет е твърде дребна за теб. И го знае. Сама ми го каза, оплака се колко ѝ е трудно да живее в сянката ти.
– Нямам такива впечатления.
– Пред теб не би го признала. На мен обаче ми го каза. Потърсила е утеха у онази „повече от приятелка“ и ми разказа и за това. Ти си добър по математика, можеш да събереш две плюс две.
– Това е отвратително. Нашият разговор.
– Съжалявам. Знам какви са чувствата ти към нея. И въпреки това смятам, че е най-добре повече да не я виждам. Аз съм на твоя страна, не на страната на човека, който смята за редно да те предаде.
Той се изправи и се отдалечи от масата. Ако на Катя можеше да се вярва, Анагрет виждаше вината в себе си и все още го идеализираше. Вратата към спасението беше широко отворена. Само че изведнъж на Андреас му стана ужасно мъчно за Анагрет. Тя все още го обожаваше и се смяташе за недостойна за него, чувстваше се толкова самотна, че беше припълзяла в обятията на Гизела, и това за миг го върна към сладкото състрадание, което беше изпитал в църквата на „Зигфелдщрасе“ и от там към всички надежди, които беше влагал в Анагрет, преди да се сгромоляса обратно в мръсотията и съмненията, към наивните си копнежи да бъде по-добър човек. Неговата мила безпомощна джудистка.
– Андреас – обади се нежно майка му.
Той се обърна към нея, едва се сдържаше да не се разплаче.
– Не биваше да ми казваш.
– Каквото човек прави от любов, е отвъд доброто и злото.
– Не е! Не е!
Андреас хукна навън, профуча покрай асансьора и се спусна по стълбите, където можеше да поплаче, без да се страхува, че майка му ще го види. Бяха минали години, откакто за последно беше в състояние да извади що-годе приемливо доказателство, че е щастлив с Анагрет. Всяко нещо в жалкото му съществувание, чак до протрития зачервен пенис в гащите, говореше против оставането им заедно. Без нея нямаше да бъде по-нещастен, отколкото беше сега, а тя щеше да е по-щастлива без него. Но всичко това не намаляваше мъката му. Не беше изпитвал такава мъка досега. Явно все пак наистина я обичаше.
Мъката обаче отмина. Още преди Андреас да стигне до къщи, бъдещето му се проясни. Никога повече нямаше да допусне грешката да се опитва да живее с жена. По някаква причина (навярно скрита в детството му) той не ставаше за това и като силна личност трябваше да го приеме. Компютърът го беше превърнал в слабак. Андреас не беше забравил смътния срамен спомен как се беше сгушил в скута на Анагрет като малко дете, нейно дете! Слабак! Слабак! Но сега Катя със своята намеса му беше дала нужния претекст да се освободи както от майка си, така и от Анагрет. Двойно проявление на deus ex machina – късметът на човек, на когото му е писано да доминира. Разбира се, в това, че именно Катя му беше отворила очите за слабостта му и му беше върнала силата, имаше немалко ирония. Ирония имаше и в това, че макар тя да беше лъжкиня, той беше съзрял истината в думите ѝ за него. Ирония имаше и в това, че щеше да дължи свободата си на нея. Но това не правеше намесата ѝ по-малко отвратителна. Катя беше проиграла напълно шансовете си за някакво бъдеще с него.
Щом се прибра у дома, Андреас прочисти компютъра от свалената от интернет мръсотия. Новопоявилото се усещане за цел и за изтрезняване като че ли си струваше обсесивното оливане, на цената на което го беше постигнал. Той изми чиниите в мивката и ги подсуши. Ясно виждаше как не след дълго ще води други жени в новото си жилище, ще ги води една след друга в дълга върволица, както подобава на един силен мъж, и че то трябва да е чисто и подредено, да оставя впечатление за самоконтрол.
Андреас седеше с изправен гръб пред компютъра и закаляваше самоконтрола си с разчистване на натрупалите се писма в пощенската кутия, когато Анагрет се прибра с пазарска мрежа увехнали „био“ зеленчуци.
– Дойдох само да се преоблека – каза тя. – Отивам на митинг в подкрепа на протестиращите за наемите.
– Добре – отвърна той. – Но първо седни за малко.
Анагрет влезе във всекидневната, кацна на ръба на фотьойла и сведе поглед към пода. На него му се струваше, че тя излъчва вина. Странно, че не го беше забелязал по-рано. Беше обмислил внимателно какво ще ѝ каже, но сега, когато беше дошло време да го изрече, се поколеба. Мъката не се беше разнесла напълно и той се чудеше дали вместо това да не пробва нещо съвсем различно с прясно възроденото си чувство за власт: „Стига глупости, край на гушкането. Съблечи се веднага! От сега нататък ще е друго“. Възможно беше тя да откликне радушно и навярно това щеше да ги спаси. Но по-вероятно беше Анагрет да откаже, което щеше да го засегне и посрами, а и имаше много други жени, на които можеше да говори по този начин. За разлика от преди, сега Андреас можеше да види тяхната привлекателност.