– Не сме щастливи заедно – рече той.
Анагрет наведе глава и се размърда смутено.
– Да, знам, напоследък нещата не вървят. Не сме много близки. Давам си сметка за това. Но...
– Знам за теб и Гизела.
Тя се изчерви силно и него отново го връхлетя състрадание, но и също, за първи път, гняв. Беше го предала, Катя беше права. До този момент изобщо не беше изпитвал гняв.
– Върви при нея – рече той студено. – Или я покани да се премести тук. Аз ще се изнеса.
Анагрет наведе още повече глава.
– Не е това, което си мислиш...
– Не ме интересува какво е. Така или иначе, то е само симптом. Не сме един за друг.
– Кой ти каза?
– Носят ми всякакви мръсотии. Това ми е работата.
– Катя ли?
– Катя? Не. Няма значение как съм разбрал. Кажи, честно, приятно ли ти е с мен?
Тя не отговори веднага.
– Преди беше по-хубаво, когато бяхме по-близки... Ти си добър човек... Чудесен човек... Просто...
– Какво?
– Понякога се чудя защо изобщо ме искаше.
При тези думи Убиеца застана нащрек.
– Ти каза, че трябва да бъдем заедно – продължи Анагрет. – Аз знаех, със сърцето си усещах, че не е редно. Мислех, че има начин да не се чувстваме толкова виновни, ако останем разделени, но съберем ли се, угризенията няма да ни дадат мира.
– Обичах те. И затова сгреших.
– И аз те обичах. Но не беше правилно, нали?
– Да.
Тя заплака.
– И сега никога няма да преодолеем това, което направихме.
– Няма как да стане, докато сме заедно.
– Уморих се да живея така. Съжалявам, че отново постъпих лошо, но то дори не е каквото си мислиш. Струваше ми се, че щом и без това съм виновна, няма никакво значение как ще постъпя.
– Правилно си постъпила. На мен нямаше да ми стигне смелостта.
Той се зачуди дали да не направи още една крачка и да се изповяда за компютъра, да си признае простъпките и да ѝ осигури носеща утеха компания в чувството за вина. Но Убиеца го спря. Сега той имаше една цел: да не допусне Анагрет да се почувства свободна да го предаде, да го издаде за убийството. Макар че го болеше да я гледа как плаче и се извинява, това го успокояваше. Тя все още страдаше от чувство за малоценност, задето беше желала Хорст, задето беше насилвана, и Андреас едновременно я съжаляваше и се наслаждаваше на очертаващата се пред него свобода. Сладката свобода да се отърве от всичко, свързано с Анагрет, да не трябва да вижда размъкнатите ѝ добросъвестни приятелки, да не се налага никога повече да води разговори с нея.
– Можеше да прекараме десет години в затвора – рече той. – Вместо това прекарахме десет години заедно. Може би това е бил нашият затвор. И сме си излежали присъдата. Ти си само на двайсет и осем, бъдещето е пред теб.
– Прав си. Наистина имах чувство, че съм в затвор. И това... О, толкова съжалявам!
– Излезеш ли от килията, ще се почувстваш по-добре.
– Съжалявам!
– Недей. Просто върви. Върви на протеста.
Когато тя излезе, мъката се завърна. Андреас я прие с отворени обятия, едва ли не с наслада, защото тя беше истинско чувство, неопетнено от съмнения за скрити мотиви. Наред със състраданието, от което се пораждаше, тя подсказваше, че все пак навярно не е чак толкова увреден. Може би, ако внимаваше и никога повече не допуснеше жена до себе си, щеше да успее да се вживее в представата, която другите имаха за него. Може би Убиеца беше просто измислица, проекция на неговия посмачкан, но все още жив морал, резултат от лошия късмет любовта на живота му да е същевременно и съучастничка в извършеното от него убийство. Да, със сигурност беше лош късмет. Но може би той беше достатъчен да обясни злостта, беса, ревността, гризящото съмнение, извратените наклонности. Може би благодарение на самоконтрола Андреас щеше да успее да остави всичко това зад гърба си.
След като самолетите удариха Ню Йорк и Вашингтон, Анагрет дотича у дома да се увери, че той е добре. Това беше налудничаво, но не беше необичайно за онзи ден, в който имаше някакво усещане, че подобни на разиграващите се в Америка безумия може да се случат навсякъде, на всеки. Само че двамата се бяха раздалечавали толкова дълго време, че когато нишката на заедността се скъса, те отскочиха още по-далеч един от друг, озоваха се без никакви общи приятели и интереси. На Андреас му се струваше, че всъщност се е разделил не с друго, а със сантименталното, от време на време пораждащо тъга убеждение, че тя е любовта на живота му.