Прекратяването на отношенията с Катя не беше толкова лесно. Той изтриваше съобщенията ѝ на телефонния секретар, без да ги прослуша, а когато тя се появи на прага на апартамента им, Андреас затръшна вратата в лицето ѝ и шумно спусна резето; седмица след това той се пренесе в ново, по-добре охранявано жилище в „Кройцберг“. За никого обаче не представляваше трудност да се сдобие с телефонния му номер и през есента, след като вестниците раздухаха скандала за продажбата на компютри от Германия за Садам Хюсеин, едно от първите му големи разкрития, излезли в интернет, някакъв непознат мъж му се обади и заяви, че разполага с документ, който щял да го заинтригува.
– Ако е на хартия, пратете го по пощата – отвърна Андреас. – Ако е на електронен носител, пуснете го на мейла.
Мъжът говореше с берлински акцент и звучеше така, сякаш гласните му струни са се отпуснали от старост.
– Предпочитам да го донеса лично.
– Няма как да стане. Наясно сте, предполагам, че напоследък имам основания да се притеснявам за безопасността си.
– Не нося бомба. Просто документ. За теб.
– Пратете го по пощата.
– Не, май не ме разбра. Разкритията в този документ се отнасят лично до теб.
Андреас нямаше представа кой, освен Том Аберант, би могъл да извади на бял свят старото му престъпление. Капитан Вахтлер, който му беше донесъл досиетата в централата на Щази, отдавна беше мъртъв, Андреас се беше възползвал от работата си в комисията на Гаук, за да проследи бързото влошаване на здравословното състояние на Вахтлер, но в Службите беше имало безчет функционери на по-високи или по-ниски длъжности от него. Всички те щяха да са възрастни мъже с берлински акцент. Може би говореше с някого от тях.
– Какво точно искате? – попита той, като се постара гласът му да звучи спокойно.
– Искам да ми помогнете да публикувам този документ.
– Въпреки че се отнася до мен?
– Да.
Андреас се съгласи да се срещнат в Американската библиотека, където мерките за сигурност бяха строги. Мъжът, който го очакваше там следобеда на другия ден, имаше симпатично, но повяхнало, гладко обръснато лице на пияница. Изглеждаше да е към края на шейсетте и беше облечен с вехти битнически дрехи, червено поло и джинсово сако с кожени кръпки по лактите. Определено не беше бивш служител на Щази. На масата пред него беше оставено куфарче.
– Е, срещаме се отново – рече той усмихнато, след като Андреас се настани срещу него.
– Познаваме ли се?
– Бях по-млад. Имах брада. Една седмица бях спал под моста.
Андреас за нищо на света не би го познал.
– Как си, сине? – попита баща му.
– Допреди миг бях добре.
– Внимателно следя постиженията ти. Надявам се, нямаш нищо против, че си позволих да изпитвам известна гордост. Както и малко злорадство, предвид че при предишната ни среща не прояви никакъв интерес към възможността да научиш някои тайни. Как се променят нещата, а? Сега точно с това си изкарваш хляба.
– Долавям иронията. Какво искате от мен?
– Най-малкото да поддържаме връзка.
Как да обясни отвращението, което изпита? Не беше само заради червеното поло и кожените кръпки. Беше верен на другия си баща.
– Не, благодаря – рече Андреас.
Усмивката на баща му трепна, сега изглеждаше насилена.
– Какъв надменен негодник си станал. Защо ли се изненадвам, израснал си с привилегии, всички са ти угаждали. Как би могло да е иначе?
– В общи линии беше точно така.
– Все още поддържаш връзка с майка ти, предполагам?
– Силно казано.
– Изобщо не е мръднала, направо не е за вярване.
– Видяхте ли се?
– За миг, след това ми затръшна вратата в лицето.
– Какво искате?
Баща му отвори куфарчето и извади дебел три пръста ръкопис.
– Не проявяваш любопитство към мен – рече той. – Но както се досещаш, на мен не ми угаждаха. Изпратиха ме отново в затвора. След като излязох, карах такси, докато Щази не изчезна. Ожених се, тя беше мила, но си падаше по чашката. И аз станах пияница. Сега не пия, благодаря за загрижеността. Имам син, още един, с тежки увреждания. Съпругата ми се грижеше за него, само че преди две години тя почина. Сега момчето е в заведение, не е много добро, но по-добро не мога да му осигуря. След промяната успях да си намеря работа, преподавах английски в едно училище. Благодарение на това получавам малка пенсия, като цяло обаче живея на помощи.