– Няма да ви дам пари – каза той. – И не желая да ви виждам повече. Погребах баща си и нямам нужда от друг. Но ще прочета мемоарите ви и ще направя каквото мога.
Петер Кронбург развълнувано протегна треперещата си ръка над масата. Андреас я стисна като прощален подарък за него. След това взе ръкописа и си тръгна, без да се сбогува.
Преди десет години той внимателно беше прочел досието си от Щази. В по-голямата си част то му се беше сторило ужасно досадно, тъй като в нито един момент службите не го бяха разработвали в отделна операция, но вътре имаше и няколко изненади. Най-малко две от петдесет и трите момичета, с които беше преспал като възпитател, се оказаха нещатни сътруднички и опровергаваха теорията му, че Щази рядко вербува жени и не се занимава с непълнолетни. Една от доносничките беше докладвала, че Андреас разказва уронващи престижа на държавата вицове, подбужда у питомниците си неуважение към научния социализъм и се възползва от поста си, за да ги вкара в леглото; след като се опитала да спечели доверието му и се съгласила да легне с него, тя разбрала, че той има „неестествени сексуални наклонности“ (явно имаше предвид, че Андреас предпочиташе да обхожда с език нейните законоподривни долни устни, отколкото да целува законопослушната ѝ уста), после изразила престорен интерес към активистите, защитаващи околната среда, а той се изсмял и отговорил, че „единственото зелено нещо, което харесва, са киселите краставички“. Въпросната доносничка се оказа двайсет и две годишна, Андреас си спомняше името ѝ, но не и как изглежда. Другата, която помнеше по-добре, беше на седемнайсет. Тя докладваше, че той „не общува с другите противообществени елементи в църквата“, „не окуражава поставянето под въпрос на ръководните принципи на марксизма-ленинизма“ и „се сочи като лош пример за последствията от лекомислени контрареволюционни прояви“. Съвсем естествено, тя нямаше оплаквания и от секса с него.
Другата малка изненада в досието беше, че до септември 1989 година всеки първи петък на месеца офицер от Щази беше посещавал майка му да провери дали синът ѝ не е правил опит да се свърже с нея. Докладите от тези посещения, които надхвърляха сто, бяха кратки и в същината си напълно еднакви, като се изключеше, че през първите три години към тях беше дописвано с друга пишеща машина потвърждение, че „записите на телефонните разговори в кабинета на К. В. не показват да е общувала с А. В.“. В първия доклад без такава бележка отстрани беше добавено: „подслушването на телефона на К. В. е преустановено по молба на председателя В.“.
Напук на себе си, Андреас се беше развълнувал, когато осъзна колко строго е била следена Катя. Той никога не беше успявал напълно да си затвори очите за факта, че в много отношения тя също беше жертва – на психическата си неуравновесеност, на майка си и баща си, които я бяха взели със себе си в Републиката, вместо да я оставят в Англия, на службите, изпратили в заточение и навярно убили родителите ѝ, на съпруга си, когото не обичаше, но на когото беше длъжна да се подчинява, на системата, която потискаше вродената ѝ интелигентност, на любовника си, който се беше върнал в Берлин да настрои сина ѝ срещу нея, и накрая дори и на сина си. Андреас със сигурност я мразеше, но в него продължаваше да се спотайва и възможността за състрадание. Състрадание към смазаното, изгубено, превърнато в жертва момиче. Понякога дори се питаше дали в петнайсетгодишната Анагрет не е видял младата Катя, дали всъщност това не е истинският образ зад представата му за Анагрет.
Докато вървеше с ръкописа на Петер Кронбург към дома си, съчувствието му отново се размърда. За Андреас беше ясно, че Кронбург е прав, публикуването на „Престъпна любов“ можеше да му се отрази благотворно, но също толкова ясно му беше, че няма да прочете текста. Малкото останали приятели на Катя бяха англичани и възрастни весита – тя не искаше да има нищо общо с оситата – и най-вероятно те щяха да ѝ обърнат гръб, ако книгата попаднеше в ръцете им. Дори и в епохата на прошката, сътрудничеството с властите и изпращането на невинен мъж в затвора за десет години нямаше как, след като се припомнеше, да бъде лесно простено. Гордата майка на светлоносеца щеше да се превърне в неговата обругавана майка.