И изведнъж един ден в Белиз Убиеца се върна. Вероятно той никога не го беше напускал, но Андреас го усети едва когато си тръгваше от крайбрежното имение на Тад Миликен след вкусен обяд. Тад Миликен беше създател на няколко рискови фонда в Силициевата долина, който се беше оттеглил в Белиз, за да избегне „неудобствата“ около повдигнатото срещу него обвинение в изнасилване в Калифорния. Той беше доказано луд, имаше жълта книжка, кълнеше се в Айн Ранд и се смяташе за свръхчовек и „аватар на сингулярността“45, но иначе беше изненадващо приятен събеседник, стига да успееш да задържиш разговора около тениса и риболова. Миликен причисляваше Андреас към свръхчовеците и го броеше за втората – след себе си – световна знаменитост в Белиз, поради което държеше да са приятели, само че това не беше толкова просто. Андреас беше закъсал за пари и се надяваше да получи финансиране от Миликен, който все още разполагаше с немалко защитници в интернет, които си го спомняха умилено като „баща на Революцията“ и твърдяха, че жълтата му книжка му осигурява непробиваема защита по обвинението в изнасилване, само че той наскоро отново се беше появил в новините, тъй като беше застрелял папагала на съседите с инкрустирания със сребро колт 45-и калибър, с който не се разделяше, и Андреас не можеше да си позволи да бъде видян на публично място с него. Подобни мръсотии бяха опетнили завинаги репутацията на Асанж. Андреас се боеше, че ако хората напишат в Гугъл името „Тад Миликен“ и мярнат сред резултатите на първа страница „Андреас Волф“ и „изнасилване“, ще смесят русата му коса и заниманията му със злощастното съвпадение на първите букви в „Андреас“ и „Асанж“ и подсъзнателно ще останат с впечатлението, че си пада по петнайсетгодишни. А това отдавна не беше така. Затова той правеше всевъзможни салтоморталета в общуването си с Тад, за да скрие от него желанието си да се срещат само в имението му или на рибарската му лодка. Усилията му се подпомагаха от факта, че всеки път Тад му изпращаше шофьор с кадилак ескалейд с тъмни стъкла.
Тад беше от хората, които се самодокументират. В бейзболната му шапка с логото на „Янки“, която никога не сваляше, имаше самоактивираща се камера, а на верижка около врата му висеше още една. По време на обяда, поднесен край басейна от босонога красавица, Каролина, която поне на външен вид можеше да мине за шестнайсетгодишна, Андреас му беше предложил поне за малко да изключи камерите. Тад, който беше по хавайка, нарочно разкопчана, за да се вижда плоският му като на морска костенурка корем със загорели и стегнати от коремни преси мускули, се засмя и отвърна:
– Да нямаш нещо за криене?
– Просто се чудя къде отива всичката тази информация.
– Нека слънцето да огрее и теб, братле. Това е „Скрита камера“! – извика той и се засмя отново.
– Не че не ти вярвам. Но ако нещо стане с теб...
– Имаш предвид, ако умра? Никога няма да умра! Нали затова си записвам живота.
– Аха.
– Всичко отива в облака, а облакът постоянно се самовъзпроизвежда. В сравнение с възпроизводството на ДНК, вероятността за грешка е пет пъти по-малка! Всичко ще е там, абсолютно запазено, когато ме заредят отново. Искам да си спомням този обяд. Искам да помня малките пръстчета на краката на Каролина.
– Ясно, разбрах. Но ако се поставиш на мое място...
– Ти не си падаш по облака.
– Не особено.
– Е, идеята все още не е съвсем доразработена, факт. Но като те заредят отново, ще ти хареса.
– Едва ли, по цял ден вадя пълни мрежи с гадости от твоя облак.
– Като каза „пълни мрежи“...
Каролина се беше появила с поднос с печена риба, подредена върху бананови листа. Тя премести сребърния пистолет на Тад да сложи подноса, а той я дръпна в скута си и я млясна по шията. Усмивката ѝ изглеждаше малко насилена. Тад дръпна дълбокото деколте на роклята ѝ и завъртя камерата да надникне вътре.