Андреас излезе на паркинга и под палещите лъчи на слънцето се обади на Клаудия, едно старо гадже, в чиято къща на брега на морето от известно време се разполагаше проектът „Слънчев лъч“. Търпението на родителите ѝ беше на прага на изчерпването, задето нямаха достъп до ваканционната си вила и плащаха сметките на Проекта, но Клаудия все още му беше непоклатимо вярна и не му костваше нищо, освен че беше принуден да понася задявките ѝ. В Берлин беше полунощ. Тя беше в някакъв клуб на брега на Шпрее, когато Андреас се свърза с нея с молба да плати сметката на фотографа в болницата.
– Ще ти изпратя данните в есемес – каза той.
Клаудия се засмя.
– А не искаш ли след това да хвана самолета да ти донеса кафе?
– Безкофеиново с нискомаслено мляко.
– Ей сега зарязвам приятелите си и тръгвам.
Андреас беше наясно, че единственото, което беше в състояние да я издигне още повече в очите на приятелите ѝ след получаването на обаждане от него посред нощ, беше тя да ги зареже, за да свърши нещо важно по негова молба. Те знаеха, че тя му е била любовница в продължение на шест месеца в средата на сладкото десетилетие, което сега беше към края си, десетилетието, през което славата беше само радост и никаква тъга. От Клаудия беше получил интересни преживявания в леглото и други отплати на стойност най-малко двеста хиляди евро, и въпреки това тя му беше благодарна, защото той е прочутият герой, преследван от закона. Беше прекрасно, ала всяко нещо си имаше край.
Фотографът, който се казваше Дан Тиърни, излезе от болницата след около час. Обръснатата глава го състаряваше, навярно беше доста по-млад. Превръзките по ръката и крака не изглеждаха много сериозни.
– Някой в Берлин се е погрижил за сметката ми – каза той.
– Една моя приятелка – отвърна Андреас. – Как си?
– Моята единица мярка е да те ужили скорпион по клепача. Ако го приемем за десет по десетобалната скала, сегашното е някъде към четири.
– Да те черпя едно?
– Не ща. Ще се прибера в хотела и ще изпия няколко кодеина.
– Кодеинът върви чудесно с ром.
– Какво сега, на приятел ли ще ми се правиш? А къде беше, когато лудият се целеше в мен?
– Криех се зад кадилака.
– Нека оставим рома за някой друг път. Съжалявам.
– Нещо против да попитам за кого работиш?
Тиърни закуцука към минивана.
– Зависи. „Таймс“ ще пуснат нов материал за Миликен. Историята с папагала и местната полиция. Най-големият хахавелник в света на технологиите и така нататък. Не ми се вярва снимката как се цели в мен да промени мнението на някого за него.
– Има ли начин да успея да те убедя да изтриеш снимките с мен и да не казваш на никого, че си ме видял там?
– И защо да го правя?
– За да помогнеш на „Слънчев лъч“.
Тиърни се разсмя.
– Искаш да не хвърля светлина върху истината, че с лудия сте приятели. Това ирония ли е, лицемерие ли, или противоречие? Не съм сигурен кое от трите е по-удачно в случая.
– Използвай и трите, ако искаш – отвърна Андреас.
– Безочие също. Съвсем намясто.
– Само че с Тад не сме приятели. Ако публикуваш снимките, ще хвърлиш лъжлива светлина.
– Нима? Не знаех, че има такова нещо.
– Огряла е целия интернет.
– Не очаквах да чуя такова нещо точно от теб. – Тиърни отключи колата и влезе вътре. – И в същото време не съм съвсем изненадан. Не че не ми допада това, което правите в твоя Проект. Като цяло попаденията ви са по правилните хора. Но не мога да отрека, че някак си винаги съм те смятал за мръсник.
При тези думи Убиеца отново се размърда. Щом Тиърни го смяташе за мръсник, много вероятно беше и други хора да са на това мнение. Изведнъж го завладя примесен с тревожност подтик на мига да намери компютър и да открие кои са те и какво точно говорят по негов адрес.
– Не мога да ти предложа нищо – рече той – освен истината. Да те черпя едно и да ти кажа каква е истината?
Това беше най-добрият му номер, номерът, който му беше носил безброй успехи в свалките през изминалото десетилетие. Използваше го дори и когато не се налагаше, защото даже и жената да показваше, че е готова да тръгне с него, Андреас обичаше да се наслаждава на въздействието на думите си. Всички искаха да чуят истината от него. Той гледаше как Тиърни мисли.
– И през ум не ми е минавало, че някой ден може да се озовем лице в лице – рече накрая фотографът. – В хотела има бар.
В бара Андреас подхвана обичайната си реч за проекта „Слънчев лъч“, списъка с правителства, чиито тайни е извадил на бял свят, и още по-дългия списък с корпорации и злоупотребяващи с властта личности. Последните ги мина набързо, тъй като Тиърни видимо губеше търпение.