Целта на интернет и свързаните с него технологии беше да „освободят“ човечеството от тегобата на труда – да се произвежда, да се учи, да се помни – който преди беше придавал смисъл на живота и в съвкупността на различните си дейности съставляваше самия живот. Сега единствената трудова дейност, която като че ли имаше някакъв смисъл, беше оптимизирането на търсачките. След като проектът „Слънчев лъч“ се установи в Боливия, Андреас създаде малък екип от надъхани хакери и стажантки, които се грижеха за оптимизация на търсачките както с почтени, така и с непочтени средства. Мечтата на Тад за луксозно прераждане може и да беше нереалистична в техническо отношение, но тя беше метафора за нещо реално съществуващо: притежаването на достатъчно пари и/или технически умения беше единственото – и задължително – условие да можеш да контролираш персоната си в интернет, а по този начин съдбата си и виртуалния си отвъден живот. Оптимизирай или умри. Убий или ще бъдеш убит.
В продължение на година Андреас пускаше в търсачките „Тиърни + Андреас + Миликен“ по два-три пъти на ден. Също толкова вманиачено следеше и появите на фотографа във фейсбук и туитър. Явно параноята му беше фиксирано количество. Ако я потиснеше на едно място, тя изскачаше на друго. Постепенно той се поуспокои за Тиърни – ако онзи имаше намерение да се раздрънка, вече щеше да го е направил и щеше да се е разчуло – но тревожността му не намаля. Безпокоеше се, едно след друго, за стари гаджета, недоволни бивши служители, все още живи агенти на Щази и накрая стигна до корена на всичките си тревоги: Том Аберант.
Дълго време, двайсет години, беше смятал, че тайната за миналото му на убиец не е застрашена от Том. Като му беше помогнал да преместят трупа, Том беше извършил сериозно престъпление, а в писмото, което му беше изпратил няколко месеца по-късно от Ню Йорк, се извиняваше, задето му е „вързал тенекия“, уверяваше го, че нищо от казаното в Берлин няма да се появи на бял свят, нито в „Харпърс“, нито където и да е било другаде, и изразяваше надежда, че „малкото им приключение“ ще позволи на Андреас да постигне мечтания живот със своята любима. Макар да се беше засегнал от хладния тон на Том в последвалите пощенски картички, особено в онази в отговор на изповедното му писмо, Андреас не се беше притеснявал за тайната си. Дори когато направи последен опит да съживи приятелството им през 2005 година и се обади на Том в Денвър с предложение да му даде да публикува важни разкрития в „Денвър Индипендънт“, а получи отказ, той пак не се разтревожи. Подобно нещо можеше да се очаква от закърнялото им приятелство.
Но след това, една сутрин в плевнята във Вулканите, докато преглеждаше ежедневната новинарска сводка в търсене на името си, той попадна на интервю на журналистката от „Денвър Индипендънт“ Лейла Хелу, публикувано в „Калъмбия Джърнализъм Ривю“.
Тези платформи, които публикуват изтекли отнякъде документи, просто изплюват нещо. Нужен е журналист, за да подбере важното, да намери връзките и да му даде контекст. Може невинаги да сме движени от най-възвишени мотиви, но поне сме в крак с цивилизацията. Ние сме възрастни хора, които се опитват да общуват с други възрастни хора. А онези са по-скоро диваци. Нямам предвид първичните информатори, Сноудън или Манинг, те са всъщност най-обикновени, макар и доста прехвалени, източници, каквито използва всеки журналист. Говоря за платформи като „Уикилийкс“ и проекта „Слънчев лъч“. В тях го има този манталитет на дивака, те са като дете, което смята възрастните за лицемери, задето пресяват това, което излиза от устата им. Да пресяваш думите си, не е равносилно на лъжа, това е цивилизацията. Джулиан Асанж е сляп за основни принципи на държанието в обществото, той се храни с ръце. Андреас Волф е толкова затънал в мръсните си тайни, че за него на света няма нищо друго, освен мръсни тайни. Те са като четиригодишни деца, които хвърлят кал по стената и се радват, ако нещо залепне по нея.
Мръсни тайни? Вцепенен от страх, Андреас прочете отново обидния абзац. Коя, по дяволите, беше Лейла Хелу? Той пусна името ѝ в търсачката и веднага изскочиха нейни снимки с Том Аберант на разни светски събития, както и злобни подмятания в клюкарските блогове, че откакто е успяла да се пъхне в леглото на собственика на „Денвър Индипендънт“, талантът ѝ е разцъфтял. Лейла Хелу беше любовница на Том.