Мръсни тайни? Деца, хвърлящи кал? Къде беше пресяването тук?
Андреас си припомни обаждането си в Денвър през 2005 година. Към онзи момент измъкнатите от „Халибъртън“ документи представляваха най-значимото изтичане на информация в световен мащаб. Можеше да ги занесе направо в „Ню Йорк Таймс“, само че току-що беше научил за създаденото от Том ново интернет издание и беше сигурен, че Том веднага ще грабне възможността изведнъж да изгрее на небосклона. Мотивите му не бяха съвсем чисти – определено изпитваше наслада при мисълта, че сега Том се нуждае от нещо от приятеля, на когото беше обърнал гръб, приятеля, който беше станал по-известен и по-могъщ от него – но в тях немалка роля играеше и старият му копнеж двамата да бъдат приятели. Андреас си представяше, че „Денвър Индипендънт“ може да бъде рупорът на „Слънчев лъч“ в Америка, че двамата с Том най-сетне ще могат да работят заедно, макар и от отделни континенти. И по телефона Том звучеше заинтригуван. Даже едва ли не разнежен, от петнайсет години не се бяха чували. Той помоли Андреас да му даде един час, искал да обсъди предложението с „доверен съветник“.
На Андреас това му се беше сторило обикновена формалност. Но когато Том му се обади след час и петнайсет минути, тонът му беше много по-различен. „Андреас – каза той, – много ти благодаря за предложението. Наистина го оценявам и ми беше много трудно да взема решение. И все пак си мисля, че е по-добре да се придържам към същинската мисия на нашето издание, а именно развитието на разследващата журналистика. Журналистика „на терен“. Не казвам, че няма място за това, което ти правиш. Но се боя, че това място не е тук.“
След като затвори, Андреас се закле, че никога повече няма да позволи Том да го нарани отново. Но едва сега, осем години по-късно, когато прочете интервюто с Хелу, той си даде сметка, че Том не просто е равнодушен към него. Том представляваше смъртоносна заплаха. Проясни му се за миг: Том беше зърнал Убиеца. На светлината на зората в долината на Одер. Магарешкият токмак, издул гащите му в прегръдката на Том, не беше, както Андреас беше предположил, естествен изблик на либидото, потискано от нощта на убийството. Нито пък беше реакция на мъж с хомосексуални наклонности, изобщо не говореше за това. И все пак беше породен от Том. Беше щръкнал по същата причина, поради която живваше само при мисълта за петнайсетгодишната Анагрет: защото Том беше станал част от убийството. Мъж, жена– Убиеца не обръщаше внимание на тези разграничения. И какво беше направил тогава? Андреас не помнеше ясно, струваше му се като сън. Но дори и да беше сън, то той беше съвсем ярък. Разкрачен над гроба с токмака в ръка – наистина ли се беше случило? Сигурно се беше случило, защото как иначе да си обясни защо след това Том му беше обърнал гръб? Том беше станал свидетел на това, което Убиеца беше накарал Андреас да направи. Том беше обещал да вечерят заедно, а вместо това беше избягал в Ню Йорк да търси спасение при жена си. А Андреас беше продължил да го преследва с нехарактерна липса на достойнство, изпращаше му картички, изповяда му се в писмо и накрая дори му се обади по телефона не защото беше писано двамата да станат приятели, а защото Убиеца никога не забравяше това, което е пожелал. За любов и дума не можеше да става.
Кой друг би могъл да бъде „довереният съветник“, споменат от Том по телефона, ако не Лейла Хелу? Той се беше допитал до новата си жена какво да прави с документите от „Халибъртън“ и тя беше турила кръст на всичко, и чак сега, осем години по-късно, ставаше ясно защо го е направила: защото Том ѝ беше разказал за убийството на Хорст Клайнхолц. За какво иначе можеше да се отнася намекът ѝ за „мръсни тайни“? На практика тя беше обвинила Андреас в хладнокръвно убийство.
Когато прочете отново думите ѝ, Убиеца пристъпи от сенките под формата на неудържим подтик да разбие черепа на Том с нещо тежко. Ако имаше начин да премине през проверките на летището, Андреас щеше да замине за Денвър и да убие Том. Задето беше зърнал Убиеца. Задето беше вирнал нос пред най-искреното предложение за приятелство, което Андреас беше правил някога. Задето го беше отхвърлил и продължаваше да го отхвърля, заради срама от това. И заради покорството му пред жена му и послушанието пред любовницата. Задето го беше прелъстил и след това го беше предал пред любовницата си, задето не държеше затворена красивата си уста. Но най-вече заради американското си лицемерие: „Не казвам, че няма място за долните, престъпни, славолюбиви, хвърлящи кал, гробоосквернителни неща, които вършиш. Но се боя, че в чистия ми дом няма място за тях“. В общи линии точно това беше заявил по телефона.