Пенелопи Тайлър със сигурност беше човек, който се е опитал да изчезне безследно. Снимката ѝ в магазина беше единствената, която Андреас успя да намери, а в интернет нямаше почти нищо друго за нея. На него му трябваше почти час, за да разбере, че Тайлър има дъщеря. Момичето, на име Пюрити, беше сравнително добре документирано, имаше профили във фейсбук и в линкедин, както и доста просрочени и неплатени сметки. Той огледа внимателно нейните снимки и скорошните снимки на Том, сравни веждите ѝ с веждите на Том, устата ѝ с устата на Том и стигна до извода, че тя е негова дъщеря. Само че нищо не показваше двамата да поддържат връзка, нямаше нищо нито в социалните мрежи, нито в архивите на колежа и в здравния ѝ картон, абсолютно никъде. И тъй като Пюрити беше родена малко след изчезването на Леърд, единствената възможност бе, че Том не знае за нея. Защо иначе майката би сменила самоличността си?
Момичето щеше да наследи огромно богатство, някъде към милиард, а почти сигурно беше, че не знае за това. Изплащаше вноски по студентски заем, живееше в разнебитена – доколкото можеше да се прецени по изгледа в Street View – къща и работеше като „служител за директна връзка с клиентите“ в новоизлюпена компания за зелена енергия. Парите интересуваха Андреас само доколкото можеха да улеснят живота му, ако успееше да сложи ръка на част от тях. Само че не заради тях той не спираше да щрака върху наличните в интернет снимки на Пюрити Тайлър. И не заради външния ѝ вид у него се породи убийствена страст към момичето. Важното беше, че тя е на Том.
Андреас се обади на Анагрет по криптирана линия. През годините той полагаше усилия да не изгубят напълно връзка. Не забравяше рождения ѝ ден и от време на време ѝ изпращаше линкове, свързани с някоя от многобройните ѝ каузи. Като се имаше предвид колко старания беше вложила в името на „близостта“ и „заедността“, направо си беше забележително колко далечна я чувстваше той. В колко малко отношения – като се изключеше красотата ѝ – беше имал нещо общо с нея. Анагрет не само че нямаше големи амбиции, но и изглеждаше напълно доволна от своята незначителност. Беше напуснала Берлин и се беше преместила в Дюселдорф. Писмата ѝ обаче си оставаха все така сърдечни и изпълнени с възхищение, с множество удивителни.
След като се увери, че тя е сама, той ѝ обясни какво иска от нея.
– Приеми го като безплатна ваканция в Америка.
– Не харесвам Америка – отвърна Анагрет. – Мислех, че Обама ще донесе промяна, но пак са само оръжия, безпилотки и Гуантанамо.
– Гуантанамо е нещо лошо, съгласен съм. Само че аз не искам от теб да харесваш страната. Моля те само да отидеш там. Ако можех, аз сам щях да го направя.
– Не съм сигурна, че и аз мога – каза тя. – Знам, че ме мислиш за добра лъжкиня, но вече не ми е приятно да лъжа.
– Това не означава, че не се справяш добре.
– А и... Ами... Наистина ли ще е толкова ужасно, ако той разгласи пред целия свят какво направихме? Все още мисля за това почти всеки ден. Не мога да гледам филми с кървища. Минаха двайсет и пет години, а още ме връхлита паника.
– Разбирам те и ти съчувствам. Аберант обаче може да провали всичко, което съм постигнал.
– Да, знам. Проектът е много важен. И винаги съм искала да ти се реванширам за това, което ти причиних. Само че... Дори и да успея да доведа дъщеря му в Боливия, това как ще ти помогне?
– Този въпрос го остави на мен.
Възцари се мълчание. Тревожно.
– Андреас – рече тя накрая. – Изпитваш ли угризения?
– Разбира се.
– Добре. Не знам защо те питам. Може би защото се сетих за времето, в което бяхме заедно. Понякога се чувствам ужасно. Знам, че те разочаровах. Но не затова се чувствам ужасно. Има и нещо друго, не мога да го обясня.
Въпреки тревогата си, той попита спокойно:
– Какво друго?
– Не знам. Като гледам живота ти сега, всичките ти любовници... Понякога се питам защо нямаше любовници, когато беше с мен. Дори и да си имал, няма да ти се разсърдя. Вече можеш да ми кажеш.
– Нямах. Опитвах се да бъда добър с теб.
– О, ти винаги си бил добър човек. Виж колко добри неща си направил с Проекта. Понякога чак не ми се вярва, че съм живяла с теб. И все пак... Наистина ли се чувстваш виновен за онова?
– Да!
– Добре. Не знам каква муха ми е влязла в главата.
Андреас въздъхна. Бяха минали толкова години, а пак трябваше да разнищват всичко до изнемога.
– Чоглаво ми е заради секса – изтърси изведнъж тя. – Съжалявам, но е така.
– В какъв смисъл? – насили се да попита той.
– Ами... Сега имам повече опит, мога да сравнявам. И като чуя гласа ти... Не знам. Напомня ми за нещо, за което не желая да мисля. Пробужда някакво ужасно неприятно усещане, което не мога да опиша. Плаши ме малко. Даже и сега. Разтрепервам се.