Пип се обърна към Драйфус за обяснение. Той се хранеше с такава лишена от наслада скорост, че храната в чинията му като че ли просто изчезваше, без той изобщо да я докосва.
– В събота срещу неделя – рече Драйфус – проектът „Слънчев лъч“ е публикувал трийсет хиляди вътрешноведомствени писма от тайната си щабквартира в тропиците. Повечето от писмата са от Банката на неуморния стремеж, която, струва си да бъде отбелязано, е моята банка. Макар че моят случай не се споменава в писмата, според мен не е параноично да допуснем, че германските шпиони са изровили отнякъде коя е моята банка и са се опитали да ни направят услуга. Във всеки случай писмата са изобличителни. Банката е уличена в предоставяне на подвеждаща информация, измами, отправяне на заплахи, забавяне на отговори отвъд установения срок и присвояване на имоти от собственици, изпаднали във временна неплатежоспособност. Като цяло писмата поставят споразумението на правителството с банките в доста лоша светлина.
– Германците не са шпиони, Драйфус – обади се Стивън. – Аз казах на Анагрет коя е твоята банка.
– Какво? – подскочи Пип. – Кога?
– Кога какво?
– Кога си казал на Анагрет? Още ли поддържате връзка?
– Разбира се.
Тя се взря в поруменялото от бирата лице на Стивън, търсейки доказателства за вина. Не забеляза нищо, но ревността ѝ пренебрегна фактите и направо си запредставя как сега, след отпадането на Мари от картинката, Анагрет ще зареже приятеля си, ще се премести в Оукланд, ще грабне Стивън и ще изхвърли Пип от къщата.
– Документите са невероятни – продължи той. – Всичко е вътре, как да се изработи схема за рефинансиране със собственика и след това да спреш да му отговаряш, да „изгубиш“ документите и да поискаш поставяне под запор. Посочени са дори критериите, по които са ги подбирали. Всеки с повече от две последователно пропуснати вноски и с ипотека над седемдесет и пет хиляди става жертва на същия номер. И много от случаите са тук, на източния бряг на Залива. Страхотен подарък за нас. Почти напълно съм сигурен, че Анагрет го е уредила.
Загубила апетит от притеснение, Пип си допи бирата и си напълни отново чашата. През изминалите четири месеца беше получила най-малко двайсет писма от Анагрет, но ги беше отбелязала като прочетени, без изобщо да ги отвори. Тя не влизаше често във фейсбук, защото снимките на щастливи двойки я потискаха, а и в работата не се гледаше с добро око на използването на интернет за лични цели, ала все пак, за да не се лиши напълно от фейсбук и за да не бъде бомбардирана със съобщения и там, отказа поканата на Анагрет за приятелство. Споменът за нея беше примесен със спомена за Джейсън и незнайно защо, я караше да се чувства омърсена, сякаш не е била по халат, а напълно гола при попълването на въпросника, и след това е омърсила и Джейсън; все едно е извършила нещо абсолютно нередно с Анагрет, нещо, за което хората сънуват кошмари. А сега към това се добавяше и думата „чистота“, която за Пип беше най-срамната дума на света, тъй като беше личното ѝ име2. То я караше да се срамува от шофьорската си книжка, където под нацупената ѝ снимка пишеше с големи букви ПЮРИТИ ТАЙЛЪР, и превръщаше попълването на всеки формуляр в мъчение. Резултатът беше точно обратният на желаното от майка ѝ, която я беше кръстила така. Сякаш за да избяга от товара на името си, в гимназията Пип се беше превърнала в мръсница и все още си беше мръсница, желаеше чужд мъж... Тя продължи да се налива с бира, докато не ѝ се замая главата, и едва се насили да отиде да занесе пица на Рамон.
– Не съм гладен – каза той, без да извръща лице от стената.
– Трябва да хапнеш нещо, миличък.
– Не съм гладен. Къде е Стивън?
– Има приятели на гости. След малко ще се качи.
– Искам да остана тук с теб, Стивън и Драйфус.
Пип прехапа устни и слезе отново в кухнята.
– Време е да си вървите, момчета – каза тя на Гарт и Ерик. – Стивън трябва да поговори с Рамон.
– След малко ще се кача – каза той.
Неприкритият страх на лицето му я ядоса.
– Той е твой син! И няма да хапне нищичко, докато не говориш с него.
– Добре, добре – отвърна Стивън с момчешко раздразнение, каквото обикновено проявяваше към Мари.
Пип го изпрати с поглед, като се чудеше дали, ако наистина се съберат, няма да стане така, че да прескочат периода на блаженство и да се озоват направо при дрязгите и караниците. Но тъй като, така или иначе, вече беше развалила купона, не ѝ оставаше друго, освен да седне и да допие бирата. Усещаше, че отвътре нещо ѝ накипява и че съвсем скоро ще избухне, знаеше, че трябва да отиде да си легне, само че сърцето ѝ продължаваше да тупти развълнувано. Накрая желанието, гневът, ревността и съмнението се сляха в едно пропито от бирен лъх недоволство: Стивън беше забравил обещанието си да поговорят насаме тази вечер. Поддържаше връзка с Анагрет, а изоставяше Пип. По някое време чу как той се прибра в стаята си и докато се ослушваше дали вратата му няма да се отвори отново, тя повтаряше наум оплакването си, формулираше го ту така, ту иначе, мъчеше се да го заздрави, така че то да понесе тежестта на чувството ѝ за изоставеност, но без кой знае какъв успех. Накрая не издържа, качи се и почука на вратата на Стивън.