Това, че до края на деня и през нощта не посегна на живота си – размина му се само с драскотини по кокалчетата от ударите в стената – се дължеше на една идея, която му хрумна, след като гневът поотшумя. Мина му през ума, че все още единствен той притежава известна информация, благодарение на която може да си отмъсти едновременно на Пип и на Том. Не беше успял да вкара момичето в леглото си, но пък Том можеше да го направи. Възможността наистина беше малка, но затова пък още по-сладка. Нека след това Том да се опита да го поучава. Нека след това Пип да обяснява, че не съжалява, задето го е отхвърлила.
Прекратяването на съпротивата пред Убиеца и отстъпването пред злото в тази идея му донесе невероятно облекчение, нещо повече, Андреас изпита такава възбуда, че отиде там, където Пип беше стояла гола, взе захвърлените ѝ гащи и се изпразни в тях, а след това още два пъти, докато не изхвърли всичкото, което иначе трябваше да отиде у нея, така изкара дългата нощ. Рано сутринта обиколи няколко банкомата и изтегли достатъчно пари от сметката на „Слънчев лъч“, за да плати за щетите в стаята. Изкъпа се, обръсна се и вече беше слязъл във фоайето, когато Педро дойде да го вземе. Самолетът на Катя пристигна петнайсет минути по-рано от обявеното. Тя излезе с костюм на „Шанел“ – или поне имаше вид на „Шанел“ – в едната ръка държеше едновремешно дипломатическо куфарче, а с другата дърпаше куфар на цветя, вървеше по-сковано от преди, определено беше поостаряла, но перуката ѝ беше във все същия прекрасен червен цвят и отдалеч все още изглеждаше чудесно. Андреас си проби път през тълпата към нея. Прегърна я и тя облегна глава на гърдите му. Първите му думи бяха:
– Обичам те.
– Винаги си ме обичал – отвърна майка му.
44 У. Шекспир, „Веселите уиндзорки“, Действие V, Сцена III, прев. В. Петров.– Б. пр.
45 В областта на компютърните технологии под термина „сингулярност“ се разбира настъпването на онзи момент, в който изкуственият интелект ще задмине човешкия. – Б. пр.
46 Й. В. Гьоте, „Фауст“, Действие II, Сцена V, прев. Кр. Станишев. – Б. пр.
* * *
Би трябвало да му е приятно да походи, да отиде да посрещне Том Аберант, да размърда мускулите си, схванати от седмица бездействие. В другия край на ливадата, недалеч от мокрите камъни в бързеите, голям кълвач почукваше по кухо дърво. Една агуя се спусна покрай отвесното чело на червен зъбер. Топъл предобеден полъх поклащаше дърветата край пътя и създаваше тъй изящна и непредсказуемо играеща картина от светлина и сенки, че никой компютър на света не би могъл да я моделира. И в най-скромните си мащаби природата правеше за смях компютърните технологии. Дори и подсилен с технологиите, човешкият мозък беше дребен, незначителен в сравнение с Вселената. И въпреки това би трябвало да е приятно да имаш мозък и да се разхождаш на слънце в късната боливийска сутрин. Дърветата бяха непонятно сложни, но не го съзнаваха. Материята беше информация, информацията– материя, и единствено в мозъка материята се подреждаше така, че да има съзнание за себе си, единствено в мозъка информацията, от която се състоеше светът, можеше да се обработи. Човешкият мозък беше нещо много специално. Андреас би трябвало да е благодарен за привилегията, че има мозък, че е изиграл своята малка роля в самопознанието на битието. Само че нещо не беше наред с неговия мозък. Сега той като че ли беше способен да улавя единствено пустотата и безсмислието на съществуването.
От седмица насам шпионската програма в Денвър не функционираше. След като Пип го помоли, Андреас можеше да заповяда на Чен да премахне програмата и ако се беше задействал веднага, тя навярно нямаше да бъде засечена, ала последният есемес на Пип го беше хвърлил в такава тревога, че той не беше в състояние да си поеме дъх, камо ли да се обади на Чен. „Искам да изтрия всичко онова и да остане само животът ми тук“: някъде вътре в него любовта и надеждата му бяха устояли, макар и на парчета, докато не прочете тези думи. Сега изпитваше единствено болка и страх. Не го интересуваше дали ще види Пип отново, не го интересуваше какво мисли тя – или пък който и да е било друг – за него. Каквото и да правеше някой, където и да е било по света, вече нямаше никакво значение.
Или почти никакво. В Лондон майка му беше преживяла операцията и химиотерапията и се възстановяваше добре. Ако беше намерил сили за нещо, докато лежеше в стаята си, то щеше да е да я помоли да дойде отново. Тя винаги го беше харесвала такъв, какъвто е. Тя, най-отвратителната майка на света, беше най-добрата майка за него. Андреас беше готов да приеме любовта и грижите ѝ каквито и условия да му поставеше. Всъщност точно това като че ли описваше най-добре състоянието му.