Очите на Том се присвиха.
Искаше му се да каже:Едва ли ще ми повярваш, но аз я обичах.
– Заповядах ѝ да се съблече и тя се съблече пред мен. Тялото ѝ е страхотно.
– Млъкни! – извика Том.
Почти не я познавах, но я обичах. Обичах и теб.
–Вкарах си езика в нея. Беше много хубаво. Страшно lecker48, да използвам точната дума на немски. И на нея ѝ хареса.
Том скочи.
– Млъкни, по дяволите! Какво ти има?
Ще ми помогнеш ли, моля те?
–Тя просто направи това, което и на теб ти се искаше. Единствената разлика е, че тя го направи.
– Какво ти има?
Моля ви, помогнете ми. Майко, помогни ми.
–Мен ли си ме представяше, когато чукаше Анабел отзад?
Том сграбчи яката на ризата му. Като че ли се канеше да го удари.
– Реших, че тази сцена със сигурност ще допадне на Пип. Затова ѝ изпратих твоето писание. Сега, докато си почиваше. Пуснах ѝ и паролата.
Том стисна още по-здраво яката му. Някой хвана китките му.
– Не ме души. Има по-добър начин. Така че да ти се размине.
Том го пусна.
– Какво правиш?
Някой пристъпи към ръба.
– Можеш да ме бутнеш.
Том се взираше в него.
Всичко това е толкова тъжно, не издържам повече.
–Омърсих дъщеря ти. Само защото е твоя дъщеря, за да се позабавлявам. Тя каза, че е било страхотно. Не си го измислям. Това е самата истина, тя ще си признае, ако я попиташ. А след това ѝ изпратих твоето писание, за да съм сигурен, че тя ще осъзнае каква мръсница е. Нали обеща да ме смачкаш, ако го направя? Ако бях на твое място, щях да убия мен.
Том изглеждаше не ядосан, а уплашен.
Моля те, помогни ми. Никой никога не ми е помагал.
–Седни на земята, за да не паднеш. И след това ме ритни силно. Става ли? А аз... Ето. – Някой извади химикалка от джоба му.– Ще напиша бележка, която те освобождава от отговорност. Ще я напиша на ръката си. Виж. Пиша на ръката си.
Писането върху влажната от пот кожа с пречкащи се косъмчета вървеше бавно, но ръката му не трепваше. Текстът беше готов в главата му, без да го е обмислял.
Знаете, че съм честен човек. Никоя заплаха не е в състояние да ме накара да напиша неистина. Признавам, че аз убих Хорст Вернер Клайнхолц през ноември 1987 година. Никой друг не е отговорен за днешното ми решение. Андреас Волф.
Някой показа думите на Том, който беше седнал на пейката с наведена глава.
– Това ще свърши работа, нали? Признанието дава мотива. Ако е необходимо, ще го потвърдиш. Но не ми се вярва да се усъмнят. – Някой протегна ръка към Том. – Ще го направиш ли?
– Не.
– Моля те като приятел. На колене ли искаш да ти падна?
Том поклати глава.
– И теб ли искаш да повлека?
– Не.
– Не ме лъжи, Том. Знаеш какво е да искаш да убиеш някого.
– Само че аз не го направих.
– А сега можеш. И искаш. Поне си го признай.
– Не, не искам. Ти си луд и не можеш да го схванеш, защото си луд. Трябва да...
Звукът от гласа на Том изчезна. Изведнъж, без причина. Устните на Том продължаваха да мърдат, далечното бучене на реката и крясъците на папагалите си бяха тук. Единствено човешката реч беше престанала да се чува. Това беше много странно и явно беше дело на Убиеца. Някой беше Убиеца. Дали Убиеца винаги е бил глух за човешката реч?
В необяснимата подбираща тишина Андреас направи няколко крачки и се спря на ръба на скалата. Чу стъпки по камъчетата, обърна се и видя Том да се надига, да ръкомаха, като че ли крещеше. После се завъртя отново към ръба и сведе поглед към короните на тропическите дървета, големите късове отронени скали, разбиващите се в тях зелени вълни на тревата и шубраците. Те започнаха бавно да се приближават, после изведнъж по-бързо и още по-бързо, а той се взираше в тях с широко отворени очи, защото беше честен пред себе си. В мига преди края и нищото чу всички човешки гласове на света.
47 У. Шекспир, „Юлий Цезар“, Действие III, Сцена II, прев. В. Петров. – Б. пр.
48 Вкусно, прекрасно (нем.). – Б. пр.
Иде дъжд
Мъглата се лееше от хълмовете на Сан Франциско като течност, каквато почти си беше. В по-добрите дни тя се разпиляваше и оттатък залива и завладяваше Оукланд улица по улица, виждаше се как приижда, случваща се пред очите ти промяна, време в движение. Където срещнеше секвои, преваляваше „на места“. Където намереше открито пространство, безтегловното ѝ белезникаво преминаване изглеждаше хем безкрайно, хем като окончателен край на всичко. Тя беше преходна тъга, още по-прелестна, задето е тъжна, още по-мила, задето е преходна. Бавна минорна песен, прогонвана от рокендрола на слънцето.