Докато Пип изкачваше нанагорнището на път за работа, ѝ се струваше, че нейната тъга далеч не е толкова преходна. Колите, които на слънцето щяха да са просто паркирани, в мъглата стояха като изоставени. Отнякъде, не много близо, грачеше гарван. Мъглата смълчаваше другите птици, но предразполагаше гарваните да се разговорят.
В „Пийтс“ Пип завари заместник-управителя Нави да подрежда закуски във витрината. Нави имаше дървени колелца с големината на чипове за покер в ушите и не беше кой знае колко по-голям от нея, но като че ли нямаше нищо против корпорациите и търговията. Днес беше първият ѝ работен ден след обучението и той я наглеждаше, докато тя включваше касовия апарат и пълнеше машините, вниманието му беше съвсем делово и без намек за снизхождение. Пип беше на косъм да се разплаче от благодарност, че има шеф, който просто се държи като шеф и иначе не я закача.
Когато отключи входната врата, трима клиенти вече чакаха в мъглата. След като ги обслужи, настъпи затишие и в него се появи една позната физиономия. Новодошлият беше Джейсън, младежът, когото се беше опитала – неуспешно – да вкара в леглото си преди година и половина, младежът, чиито есемеси беше прочела. Джейсън Уитакър с неделния брой на „Таймс“. Беше се сетила за него и за техните неделни сутрини, когато кандидатства за работата в „Пийтс“. Но беше решила, че той вече ще си е намерил друго заведение, по което да се възторгва.
Пип стоеше, както я бяха обучили, докато той оставяше вестника на любимата си маса и след това се приближи към витрината. За себе си тя вече не беше човекът, който го беше зарязал в стаята си и след това го беше обсипал с обиди, но Джейсън нямаше как да го знае, защото, разбира се, Пип все още беше и същият този човек. Когато застана пред касата и я видя, той се изчерви.
Тя му помаха с лека ирония.
– Здрасти.
– О! Работиш тук.
– Първи ден.
– В първия момент не те познах. Косата ти е по-къса.
– Да.
– Добре ти стои. Изглеждаш страхотно.
– Благодаря.
– Та така...
Той хвърли поглед през рамо. Зад него нямаше никой. И неговата коса беше по-къса, тялото му все още беше кльощаво, но не чак толкова. Пип си спомни защо си го беше харесала.
– Какво да бъде? – попита тя.
– Сигурно помниш. „Мечешка лапа“ и средно капучино, кафето и млякото две към едно.
Тя с облекчение му обърна гръб и се захвана да приготви поръчката. Отзад Нави се бореше с голям пластмасов бидон.
– Почасово ли работиш тук? – попита Джейсън. – Още ли си в онази компания за зелена енергия?
– Не. – Пип хвана с щипците една „Мечешка лапа“ от витрината. – Нямаше ме известно време. Тъкмо се върнах.
– Къде беше?
– В Боливия, после в Денвър.
– Боливия? Наистина ли? И какво прави там?
За да избегне отговора, тя завъртя кранчето за парата и млякото засъска.
– Този път е от мен – каза Пип, когато поднесе капучиното. – Черпя те.
– Не, не, стига!
Той побутна банкнота от десет долара към нея. Тя я бутна обратно. Парите лежаха на тезгяха. Впила поглед в тях, Пип каза:
– Така и не ти се извиних. А трябваше.
– Не, не, нямаше нужда. Аз трябваше да ти се извиня.
– Ти ми се извини. Получих есемесите ти. Но толкова ме беше срам, че не ти отговорих.
– Съжалявам.
– Подозирам, че аз съжалявам повече.
– Просто беше скапан ден.
– Аха.
– Онзи пич, с когото си пишех... Вече не сме приятели.
– Не ти беше виновен, Джейсън, сериозно.
Той остави парите на тезгяха и се отправи към масата. Пип маркира плащането и пусна рестото в буркана с бакшишите. Преди година и половина сигурно щеше да се засегне, че Джейсън държи да се прави на кавалер и да си плати, ала вече беше друг човек. Беше изгубила способността си да се засяга, както и враждебността си, а покрай това, до известна степен, и умението да бъде забавна. Загубата не беше малка, ала Пип не можеше да направи нищо, освен да тъгува. В общи линии беше сигурна, че промяната беше настъпила, преди да стане ясно, че майка ѝ е милиардерка.
Заточи се несекваща върволица от клиенти. На няколко пъти се наложи Нави да я спасява, образуваха се локвички от разлято кафе и мляко. По време на следващото затишие Джейсън се приближи към касата.
– Потеглям – рече той.
– Радвам се, че те видях. Като изключим, че ми идваше да потъна в земята от срам.
– Аз продължавам да идвам тук всяка неделя. Но сега ще можеш да си мислиш: „О, това е просто Джейсън“. А аз ще си мисля: „О, това е просто Пип“.
– Звучи ми, сякаш аз съм го казала.
– Да, ти го каза. Ще се видим ли другата неделя?
– Вероятно. Никой не се натиска за тази смяна.
Той понечи да тръгне, после се спря и се обърна.
– Извинявай. Това прозвуча малко... Да те питам дали ще си тук другата седмица...