От няколкото седмици тенис в часовете по физическо в гимназията беше запомнила, че не бива да изпуска от очи топката и че трябва да я удря странично. Бекхенда ѝ още никакъв го нямаше, но форхендът, о, форхендът! Пип като че ли по рождение знаеше как да удари топката, че да ѝ придаде въртеливо движение и да я запрати рязко нагоре. Беше в състояние да пердаши топката с една ръка в продължение на петнайсет минути, да се мята да хване отскочилите от вратата на гаража, да се стрелка като котка, играеща си с топче от компютърна мишка, без да се задъха. Всяко тупване беше поредният залък от твърде дългата надвечер.
Пип все още беше в Денвър, където беше пренощувала при бившите си съквартирантки в Лейкуд, когато в електронната ѝ поща пристигна писмо с тема le1o9n8a0rd. Тя веднага се беше досетила, че прикаченият документ е от компютъра на Том, на когото беше обещала, че никога не би посегнала към неговите неща. Но малко по-късно същия ден, след отвратително пътуване с автобус до летището в Денвър, дойдоха две кратки писма и от самия Том.
Андреас е мъртъв. Самоубийство. Аз съм в шок, но реших, че е добре да ти кажа.
ПП. Аз съм в Боливия, стана пред очите ми. Ако ти е изпратил нещо, моля те, изтрий го, без да го четеш. Той не беше добре.
Това, което я прободе чак в стомаха и за миг напълно я замая, беше по-силно от шок, не беше нито ужас, нито мъка, а чувство за вина. И това беше странно, за какво можеше да се чувства виновна? Пип обаче беше сигурна, че не греши. Замайващото усещане определено беше вина. Тъй като вече бяха обявили полета ѝ, тя механично се нареди на опашката за „Фронтиър Еърлайнс“ за Сан Франциско. В самолета беше пълно с войници. Бяха ги качили по-рано, мястото ѝ беше до един от тях.
„Той не беше добре.“ Пип хем го знаеше, хем – не. Беше го зърнала, но също така беше направила точно това, което Андреас я беше помолил да не прави: беше провиждала себе си в него. Беше провиждала своето здравомислие в него. Ако той наистина беше мъртъв, това означаваше, че тя е можела да го спаси. Тази мисъл определено беше самооблащение, само че когато Пип се вгледа в спомените си за миговете, които бяха прекарали сами, на нея ѝ се стори, че той я беше молил да го спаси. Тогава тя беше сметнала, че постъпва правилно, като го отхвърля, но ако всъщност това е било грешка? Непроявяване на милосърдие? Пип се сви в тясната седалка в самолета и заплака, като се мъчеше да не привлича вниманието, стискаше очи, сякаш това можеше да я направи невидима за войника в униформа до нея.
Докато стигне до апартамента на Саманта, Пип си беше дала сметка за конфликта на лоялности, пред който беше изправена. От една страна, беше обещанието ѝ да зачита личния живот на Том, подсилено от острото му предупреждение, че Андреас е бил психически недобре; Том като че ли намекваше, че даже получаването на някакъв документ от Андреас е нещо само по себе си отвратително. От друга страна, изпращането на писмото до нея явно беше едно от последните действия на Андреас на този свят. Само няколко часа деляха неговото писмо от това на Том. Колкото и да е бил недобре, той си е мислел за нея. Изводът, че това има значение, беше поредна проява на самооблащение, неспособност да прояви милосърдие към склонен към самоубийство човек, неспособност да приеме колко маловажно е било за него всичко друго, освен страданието му. От трета страна, това, че Андреас ѝ беше изпратил писмото, нямаше как да не означава нещо. Пип се опасяваше, че то означава не друго, а че тя е сред причините, довели до самоубийството му. Ако някак си беше отговорна за смъртта му, най-малкото, което можеше да направи, за да приеме вината си, беше да прочете онова, което той си беше направил труда да ѝ изпрати. Тя смяташе, че може да прегледа документа и в същото време да зачете обещанието си към Том, като никога не му каже за това. Струваше ѝ се, че е длъжна пред Андреас да го направи.
Само че документът беше като кутия, която Пип не можеше да затвори отново, като тайната на ядрения разпад, така наречената кутия на Пандора. Когато стигна до мястото, където Том описваше белега на челото и изкуствените предни зъби на съпругата си, я побиха ужасяващи тръпки. Тръпките бяха свързани с Андреас и се дължаха на необяснима благодарност и удвоено чувство за вина, в последните часове от живота си той ѝ беше дал това, за което тя толкова копнееше, отговора на въпроса ѝ. Но сега, след като разполагаше с него, Пип не го искаше. Осъзнаваше, че е постъпила лошо както спрямо майка си, така и спрямо Том. И двамата бяха знаели и не бяха искали тя да разбере.