Той седеше на спалнята и четеше книга с червени корици, нещо политическо.
– Четеш си! – възкликна Пип.
– По-добре, отколкото да си мисля за работи, които не мога да променя.
Тя затвори вратата и приседна на ръба на леглото.
– Ако някой те беше чул как си говорехте с Гарт и Ерик, изобщо нямаше да му мине през ума, че се е случило нещо.
– Станалото изобщо не ги засяга. А и аз все още имам делото си. Имам приятелите си.
– И мен. Имаш и мен.
Стивън смутено отклони поглед.
– Да.
– Забрави ли, че ми обеща да поговорим?
– Да, забравих. Извинявай.
Тя си поеме дълбоко дъх и бавно издиша.
– Какво? – попита той.
– Знаеш какво.
– Не, не знам.
– Обеща ми, че ще поговорим.
– Извинявай. Забравих.
Оплакването ѝ беше дребнаво и безсмислено точно както се беше опасявала. Нямаше смисъл да го изрича за трети път.
– Какво ще стане сега с нас? – попита Пип.
– С теб и мен? – Той затвори книгата. – Нищо. Ще намерим нови съквартиранти, най-добре жени, така че да не си единствената.
– Значи, нищо няма да се промени. Всичко си остава същото.
– Защо да се променя?
Тя замълча, вслушваше се в сърцето си.
– Миналата година, когато излизахме на кафе, ми се струваше, че ме харесваш.
– Аз наистина те харесвам. Много.
– Говореше така, сякаш вече не си женен.
Той се усмихна.
– Излиза, че съм бил прав.
– Не, говоря за тогава – настоя Пип. – Тогава се държеше така. Защо го правеше?
– Нищо не съм направил. Просто излизахме на по кафе.
Тя го погледна умоляващо, търсеше очите му, искаше да ги попита дали той наистина не я разбира, или нарочно се преструва. Невъзможността да надникне в мислите му я убиваше. Трудно ѝ беше да си поеме дъх, от очите ѝ закапаха сълзи. Не тъжни, а разстроени, обвиняващи сълзи.
– Какво има? – попита Стивън.
Пип продължаваше да се взира в очите му и той като че ли най-сетне схвана намека.
– О, не! Не, не, не...
– Защо не?
– Пип, стига. Не бива.
– Не виждаш ли – прошепна тя през сълзи – колко те желая?
– Не, не, не.
– Мислех, че просто изчакваме. И сега това се случи. Най-сетне.
– О, боже, Пип, недей.
– Не ме ли харесваш?
– Разбира се, че те харесвам. Но не по този начин. Наистина, съжалявам, но не по този начин. Аз съм много по-възрастен, мога да ти бъда баща.
– Стига! Само петнайсет години! Това е нищо!
Стивън погледна към прозореца, после към вратата, сякаш се чудеше откъде би могъл да избяга по-лесно.
– Нима искаш да ми кажеш, че никога не си изпитвал нищо към мен? – попита тя. – Че съм си го въобразила?
– Навярно си го изтълкувала погрешно.
– Какво?!
– Не исках да имаме деца – каза той. – Това беше проблемът между мен и Мари, не исках деца. Все ѝ повтарях: „За какво са ни деца? Имаме Рамон, имаме Пип. Пак можем да бъдем добри родители“. Така те възприемам. Като моя дъщеря.
Тя зяпна.
– Значи, това е моята роля, така ли? Да бъда като Рамон?! Колко жалко, че не мириша като него! Аз си имам родител! Не ми трябва друг!
– В интерес на истината, на мен ми се струваше, че точно това ти трябва – отвърна Стивън. – Че се нуждаеш от баща. И все още мога да ти бъда като баща. Все още можеш да останеш тук.
– Ти наред ли си? Да остана тук? Така?
Тя стана и се огледа трескаво. По-добре беше да се поддаде на гнева, отколкото на болката, може би беше дори по-добре, отколкото да бъде обичана и прегръщана от Стивън, тъй като навярно през цялото време беше изпитвала към него не друго, а гняв, предрешен като копнеж.
В несъзнателен анархистичен пристъп Пип издърпа блузата си през главата, свали сутиена, коленичи на леглото и се надвеси над Стивън, натика голотата си в очите му.
– Приличам ли ти на дъщеря, а? Така ли ти изглеждам?
Той се сви, закри очи.
– Престани.
– Погледни ме!
– Няма да те погледна. Не аз, ти не си наред.
– Майната ти! Майната ти, майната ти. Толкова ли си слаб, че дори не смееш да ме погледнеш?