– Аз не съм спала с него.
– Извинявай, забравих. Беше си счупила зъба.
– Не се дръж гадно. Наистина не съм на себе си. Трябва да поговоря с някой, който ме разбира.
– Боя се, че в момента и аз самата съм огнено кълбо от обида и гняв.
– Защо не престанеш да следиш какво пишат в туитър?
– Утре летя за Шънджън, това би трябвало да ми помогне да се откъсна. Слава богу, китайците така и не разбраха за какво е цялата олелия покрай него.
– Може ли да се видим, като се върнеш?
– Струва ми се, че храниш някаква погрешна представа за мен. Което е малко обидно, но е и мило. Щом искаш, може да се видим.
Пип знаеше, че трябва да се обади на майка си да ѝ каже, че се е върнала в Оукланд. Сега ѝ ставаше ясно защо майка ѝ беше приела толкова подозрително заминаването ѝ за Денвър, достатъчно беше да отвори страницата на „Денвър Индипендънт“ на компютъра на съседката Линда, за да види снимката на бившия си съпруг и седмичния му коментар най-отгоре. Кой знае колко мъчително е било да си представя Пип с него. Това обясняваше мълчанието и цупенето ѝ, тя смяташе, че Пип е открила баща си и я лъже. Ако не друго, Пип искаше да я успокои, че поне за това не я е лъгала. Но не виждаше как ще успее да го направи, без да разкрие какво– и как – е научила междувременно. Майка ѝ щеше да умре от срам, наистина можеше да умре, задето е станала твърде „видима“, ако разбереше какво е прочела за нея дъщеря ѝ. Пип можеше да продължи да лъже, разбира се, да продължи да се преструва, че работата в Денвър е била просто работа. Но мисълта да лъже до края на живота си и никога да не повдигне въпроса за парите, да се лиши от Том и Лейла и като цяло да отстъпи пред страховете и ирационалните забрани, подклаждаше гнева ѝ. Макар че Андреас категорично не беше най-честният човек на земята, майка ѝ сигурно беше най-трудният. Пип не знаеше какво да прави с нея и затова, за известно време, се тъпчеше с ативан.
Пердашенето на топката беше нейният сиромашки ативан. Неделното слънце беше паднало зад надлеза във все още немъгливото небе. Калифорния беше в извънредно положение заради сушата от месеци, но чак сега, след лятното слънцестоене (Пип беше изпратила на майка си картичка за нерождения ден, в която беше написала само: „С обич, винаги, Пип“), времето наистина се усещаше сушаво. Ако мъглата се беше върнала, Пип можеше и да реши, че е безопасно да престане да гони топката и да се прибере, само че мъглата я нямаше. Тя се опита да поупражнява бекхенда си, запрати две топки над живия плет в съседния двор и се върна към форхенда. Имаше ли по-прекрасно човешко творение от топката за тенис? Мъхеста и кръгла, скоклива и мека при натиск, разделена от шевовете на два еднакви езика, а при съприкосновение проговаряше с едно „туп“ в най-приятния регистър. Кучетата знаеха кое е хубаво, те обичаха топките за тенис също като нея.
Когато най-сетне се прибра, мокра от пот, Пип завари Гарт и Ерик на масата в кухнята с две големи бири, които някой добър самарянин им беше купил след плащането на гаранцията, за да се подкрепят за дългото вървене пеша от ареста до къщи.
– Набирането на пари в интернет е супер! – извика Гарт.
– Особено след като то всъщност представлява заем – додаде Ерик.
– Оттеглили ли са обвиненията? – попита Пип.
– Засега не – отвърна Гарт. – Ако Драйфус спечели делото, агентът става нарушител, когото законно сме прогонили.
– Не ми се вярва да го спечели. – Пип протегна ръка към едната начената бутилка. – Може ли?
Гарт и Ерик се поколебаха за миг, преди да кимнат, и тя остави бутилката.
– Ще отида да купя.
– Би било чудесно – каза Ерик.
– Ще взема няколко.
– Още по-добре.
На път към магазина Пип се отби при Драйфус и го намери седнал на леглото и обронил глава в огромните си ръце. От правна гледна точка положението му беше доста тежко. Той беше успял да съживи старата си ипотека, но причиненият от бума на интернет компаниите натиск над пазара беше увеличил стойността на къщата с най-малко трийсет процента през годината, в която Пип беше отсъствала. Това беше довело до нови машинации с вноските му. Бяха му предложили различни възможности за плащане и Драйфус естествено беше избрал най-ниската от посочените му от служителката, която впоследствие беше изчезнала и за която банката твърдеше, че никога не е работила там, макар той да беше записал името и длъжността ѝ. Само че без заплатата на Мари и инвалидната пенсия на Рамон той не беше в състояние да плаща и най-ниската вноска. Единственото, което можеше да му помогне в съда, беше изготвеният от него подробен списък с извършените от банката нередности и нарушения. Пип се беше опитала да изслуша защитната му реч, но тя беше дълга почти сто страници.