– Виж. – Тя клекна в краката му. – Имам приятелка, която работи като юрисконсулт за високотехнологична компания. Може да знае някоя адвокатска кантора, където вземат случаи pro bono. Искаш ли да я попитам?
– Оценявам загрижеността ти – отвърна Драйфус. – Но съм бил свидетел на ефекта, който моят случай има върху работещите без пари адвокати. В началото подхождат съвсем добронамерено, „О, каква несправедливост, със сигурност ще оправим нещата, защо не се обърна към нас по-рано“. А седмица по-късно са се лепнали за прозорците и крещят: „Пуснете ме! Искам да се махна от тук!“. Предполагам, че... както и да е, няма значение.
– Какво?
– Мина ми през ума, че ако успеем да намерим някой психично болен адвокат, адвокат, който вече е на хапчета... Но това е глупаво. Забрави.
– Всъщност не е лоша идея.
– Не, не. По-добре се моли до другия вторник съдия Коста да падне по стълбите. Вярваш ли в силата на молитвата, Пип?
– Не.
– Помъчи се да повярваш – рече Драйфус.
* * *
В неделя Джейсън беше сред чакащите отвън, когато тя отключи вратата на „Пийтс“. Пип знаеше, че той има приятелка, и се опита да не придава прекомерно значение на ранната му поява, но той като че ли наистина се надяваше да поговорят. Поспря се на касата, осведоми я за напредъка на учебника си по статистика и представянията му пред професори, които отказвали да повярват, че може да съществува толкова прост и лесен за разбиране метод.
– Казват ми: „Добре, в този конкретен случай се получава“. Давам им други примери. Моля ги да измислят свои, невероятно сложни примери. Методът винаги работи, а те пак не щат да повярват. Все едно цялата им кариера зависи от това, статистиката да е невъзможно труден предмет.
– Така твърдяха всички в колежа – отбеляза Пип. – „За нищо на света не записвай този курс!“
– А ти? Така и не ми каза какво си правила в Боливия.
– Ох. Бях на стаж в проекта „Слънчев лъч“. Андреас Волф, сещаш ли се?
Джейсън се ококори и нея пак я напуши смях. Обожествяването на Андреас вече беше набрало ход, провеждаха се възпоменания със свещи в Берлин и Остин, в Прага и Мелбърн, в интернет се трупаха терабайти от благодарствени и скръбни излияния, нещо като в случая с Арон Шварц, само че умножено по сто.
– Да не ме занасяш? – попита подозрително Джейсън.
– Ммм, не. Там бях. Не когато умря, върнах се в края на януари.
– Не е истина!
– Да, знам. Шантава работа, нали?
– Него виждаше ли го?
– Разбира се. Всички там общуваха с него. Той винаги беше наоколо.
– Не е истина!
– Престани да го повтаряш, че ще се сдухам.
– Не това имах предвид. Знам, че си умна. Просто не знаех, че се интересуваш от такива неща, интернет и...
– Да, не се интересувах. После се. После пак не се.
Макар че това щеше да я разочарова, тъй като щеше да е знак, че подобно на всички останали Джейсън също припада пред знаменитостите, тя очакваше той да продължи да я разпитва. Само че Джейсън смени темата. Попита я какво възнамерява да прави сега. Пип призна, че най-дългосрочните ѝ планове стигат до това, да се прибере у дома след работа и да попердаши топката за тенис. Той каза, че от известно време също се бил запалил по тениса. И преди да се оттегли към любимата си маса с неделния брой на „Таймс“, подхвърли, че може някой път да поиграят заедно, само че поканата му беше мъглява и кънтеше на кухо, тъй като и двамата знаеха, че си има приятелка.
Между тях все още имаше някакво привличане, което се усещаше най-малкото в съжалението, че така и не са стигнали до края. Пип си даде сметка, с още по-голямо съжаление, че навярно той беше най-свестният добре изглеждащ младеж, който някога е проявявал силен интерес към нея. Яд я беше, че не го беше оценила, когато това можеше да има някакво значение. Надяваше се, че и Джейсън изпитва някакво съжаление сега, след като беше разбрал, че Андреас Волф е имал високо мнение за нея.
След дълго прекъсване тя отново се беше появила във фейсбук. Така можеше да уведоми старите си приятели, че се е върнала в града, без да се налага да се вижда с тях, но като цяло основната ѝ цел беше да подсили защитата си. Сред приятелите ѝ във фейсбук беше и съседката Линда, която я успокои, че животът на майка ѝ си продължава постарому, и която беше готова да предаде дежурните ѝ поздрави. Пип се надяваше Линда да покаже страницата ѝ във фейсбук на майка ѝ или поне да ѝ докладва какво има там, а именно, нищо ново. Пип живее в предишното си жилище в Оукланд и работи в „Пийтс“, точка. Тя искаше да спести на майка си мъчението да си представя, че дъщеря ѝ е още в Денвър при баща си. Линда си падаше малко клюкарка и в това отношение човек можеше да разчита на нея.