– Банката я е взела още преди пазарът да се възстанови. Ти си я загубил и няма как да си я върнеш. Това беше единственото, за което се сетих.
Драйфус присви очи.
– Значи, ти имаш пари, така ли?
– Не. Но някой ден ще имам. И тогава ще ти върна къщата, ще ти я подаря. Можеш ли да ми се довериш? Всичко ще бъде наред, ако ми се довериш. Кълна се.
Той се скри вътре в себе си, в по-познатата липса на чувства.
– Горчивият опит ме е научил да не вярвам на никого. На теб например. Ти ми се струваш отговорен и великодушен човек, но кой може да каже какво се крие в главата ти? Още повече какво ще се крие в главата ти догодина?
– Повярвай ми, знам колко е трудно.
Драйфус се обърна отново към компютъра.
– Ще подам жалбата.
– Драйфус... Нямаш друг избор, освен да ми се довериш. В противен случай ще се озовеш на улицата.
– Мога да внеса иск да обявят продажбата за нищожна.
– Добре, но междувременно нека видим какъв наем сме в състояние да плащаме.
– А, не, тогава ще имат основание да отхвърлят иска ми – отвърна Драйфус, без да спира да пише. – Ако плащам наем, това е доказателство, че приемам законността на продажбата.
– Тогава ще ми даваш парите на мен. Аз ще пиша чека. Ти няма да признаваш нищо. Можеш да...
Тя замълча. По бузата на Драйфус се беше търкулнала сълза.
* * *
По върховете на дърветата в Мосуд Парк все още играеха отблясъци от последните слънчеви лъчи, когато Пип скочи от колелото пред тенис корта. До Джейсън стоеше кафяво куче с абсурдни пропорции, ниско, с голяма глава и изключително дълго. То се усмихваше, сякаш гордо от купчината опърпани топки за тенис в краката си. Джейсън видя Пип и излишно, нелепо ѝ помаха. Кучето размаха косматата си тежка опашка.
– Твое ли е?
– От миналата седмица – отвърна Джейсън. – Наследих го от сестра ми. Тя замина за Япония за две години.
– Как се казва?
– Шоко. Заради цвета, нали е шоколадов.
Кучето поднесе на Пип олигавена топка за тенис и навря главата си между голите ѝ колене. От край до край Шоко беше безкраен.
– Не бях сигурен, че ще мога да се оправям с куче – продължи Джейсън, – само че той обича да дъвче лимони. Обикаля насам-натам с леко нахапан лимон в устата и навсякъде текат лиги. Все едно се е ухилил с огромна идиотска жълта усмивка. На практическо, разсъдъчно ниво бях против, но сърцето ми се сломи.
– Киселото едва ли е полезно за зъбите му.
– Зад апартамента на сестра ми имаше лимоново дърво. Сега съм го сложил на диета, никакви цитруси. Както виждаш, зъбите му са си наред.
– Прекрасно куче.
– Шампион в намирането на тенис топки.
– Като няма лимони...
– Нали?
Преди четири дни, вечерта, Джейсън ѝ беше написал съобщение от един ред във фейсбук: „Погледни профила ми“. Тя веднага го направи и се паникьоса. За нищо на света не искаше да носи отговорност за разпадането на нечия връзка. Освен всичко останало, това я задължаваше да докаже, че скъсването си е струвало, да бъде на линия. Само че, разбира се, Пип точно това беше поискала. Имаше толкова много други начини да отклони поканата за игра на тенис, а тя беше избрала да изтъкне като аргумент приятелката на Джейсън. Не стига, че на никой друг не можеше да има доверие, ами и на самата себе си не можеше да вярва! Беше си измислила за оправдание някакви етични съображения, а всъщност истинският ѝ мотив беше да отмъкне Джейсън от Сандрин. И да го вкара в леглото си? Със сигурност беше крайно време да вкара някого в леглото си, от сумати време не го беше правила. Само че Пип харесваше Джейсън твърде много, за да преспи ей така с него. Ами ако започнеше да го харесва още повече? Напълно възможно беше от това да произтекат само обичайните страдания и ужасии. Затова тя му беше отговорила:
Очевидно го казвам твърде късно, но... В момента съм затънала в един куп проблеми и не мога да обещая нищо друго, освен да се опитвам да ловя подадените от теб топки. Трябваше много по-ясно да го подчертая онзи път. Извинявам се (и пак, и пак). Моля те, не се чувствай длъжен да играеш с мен.
На което Джейсън беше отвърнал почти веднага: „Споко, тенисът ми стига“.
Щом излязоха на корта, Пип установи, че той наистина е доста зле, беше по-зле и от нея. Джейсън се опитваше да забие всяка топка, понякога изобщо не я улучваше, в повечето случаи я запращаше в мрежата или високо над главата на Пип, а добрите му удари просвистяваха като куршум, нямаха отиграване. След десетина минути тя поиска почивка. Шоко, когото бяха завързали за оградата отвън, се надигна с надежда.
– Не съм спец – каза тя, – но според мен замахваш прекалено силно.
– Усещането е невероятно! Стига да уцелиш топката.