– Да, знам. Но нали се стремим да играем заедно.
Лицето му помръкна.
– Не ме бива, нали?
– Затова се упражняваме.
Джейсън започна да влага по-малко сила и в общи линии нещата тръгнаха по-добре, но въпреки това най-дългото им разиграване през следващия час беше от шест удара.
– Според мен виновна е стената – каза той на излизане от корта. – Сега си давам сметка, че е трябвало да сложа една черта докъде е мрежата. И може би една по-горе, която да представлява краят на игрището.
– Аз си ги представям – отвърна Пип.
– Случайно да искаш да ти обясня как можем да пресметнем вероятността за разиграване от шест удара при средно ниво на грешките от петнайсет процента? Или, малко по-интересно, как да пресметнем общото ниво на допуснати грешки при емпирична честота от размяна на четири удара?
– Някога може и да поискам – отговори тя. – Но сега по-добре да се прибирам.
– Толкова ли съм зле, че да не поискаш никога повече да играеш с мен?
– Не, не. Имаше няколко забавни разигравания.
– Трябваше да те предупредя колко съм зле.
– Това, което не си ми казал, е нищо в сравнение с това, което аз не съм ти казала.
Джейсън се наведе да отвърже повода на Шоко. От късокракото тяло на кучето, от клюмналата му тежка глава лъхаха скромност и търпение. Усмивката му беше нелепа, но може би и леко лукава, подсказваше, че той съзнава по-общата нелепост на кучешкото съществуване.
– Извинявай, ако съм те изплашил – обади се Джейсън. – Със скъсването. Отдавна беше тръгнало натам. Но не исках да ме мислиш за човек, който... излиза с две момичета едновременно.
– Разбирам те – отвърна Пип. – Лоялността е хубаво нещо.
– И освен това не искам да си мислиш, че е било само заради теб.
– Добре. Няма да си го мисля.
– Макар че ти определено си една от причините.
– Ясно.
Повече не говориха за това нито следващия път, когато се видяха да поиграят три дни по-късно, нито през многото си срещи на тенис корта през август и септември. Джейсън беше луд по пердашенето на топката не по-малко от Пип и дълго време напрегнатото вторачване един в друг на корта беше удачен заместител на хвърлящото искри напрежение, което се усещаше между тях извън корта и което тя все още се правеше, че не забелязва, а Джейсън, въпреки нетърпеливия си характер, беше достатъчно чувствителен да не я притиска. Така или иначе, Пип го харесваше, и то много, и обожаваше Шоко. Каквото и да станеше, искаше да има куче в живота си. След като от мемоарите на Том беше разбрала за дълбоката загриженост, която майка ѝ беше изпитвала към животните, ѝ се струваше странно, че тя си няма домашен любимец. Може би обяснението се криеше в нейната странна животинска космология, проста троица, съставена от птиците (чиито оцъклени очи я плашеха), котките (които представляваха женското начало, но към които беше напълно алергична) и кучетата (които въплъщаваха мъжкото начало и затова, колкото и да бяха чаровни, не можеше да им се позволи да нарушат спокойствието в нейното бунгало със своите налагащи се мъжки енергии). Във всеки случай Пип беше толкова закопняла за куче, че сигурно щеше да се влюби и в някое не толкова прекрасно като Шоко. Шоко беше шантаво куче, много ненатрапчиво, своего рода куче будист, изцяло посветено на лимоните си и на дяволитото признание на нелепостта на кучешкото съществуване.
Благодарение на редовните срещи два-три пъти в седмицата двамата с Джейсън задобряха, даже станаха толкова добри, че започнаха да се потискат и ядосват, когато се случеше нивото им отново да падне. Не играеха истински, само си подаваха топката, мъчеха се да поддържат размяната. Седмица след седмица светлината се променяше, сенките им по очертанията на корта се удължаваха, ухаещият на есен мрак пристигаше все по-рано. Това беше най-сухият и най-немъгливият годишен сезон в Оукланд, но сега Пип нямаше нищо против това, щом им осигуряваше добри условия за игра. Из целия щат резервоарите и кладенците пресъхваха, водата в чешмата влошаваше вкуса и бистротата си, земеделците страдаха, в Северна Калифорния пестяха, докато в същото време в Ориндж Каунти се достигаха нови върхове в месечното потребление, но тези неща нямаха никакво значение в онзи час и половина, в който тя беше на корта с Джейсън.
Накрая дойде един ясен, син неделен следобед, ден след смяната на лятното време, когато се срещнаха в три в парка и играха толкова дълго, че започна да мръква. Форхендът на Пип беше в отлична форма, Джейсън се мяташе насам-натам и бележеше рекорд след рекорд по най-малко допуснати грешки и макар че лакътят вече я наболяваше, на нея не ѝ се искаше да спре. Подаваха си топката невъзможно дълго, напред-назад, туп-туп, толкова дълго, че накрая при всеки удар Пип избухваше в щастлив смях. Слънцето залезе, стана приятно хладно, а те продължаваха. Топката се издигаше в ниска дъга, Пип не отделяше очи от нея, важното беше да я види, просто да я види, нямаше нужда да мисли, тялото ѝ правеше останалото, без да се налага да му казва каквото и да е било. Мигът на съприкосновението, задоволството от обръщането на инерцията на топката, сладостта на сладкото място49. От първите дни на престоя си във Вулканите Пип не беше изпитвала такова абсолютно спокойствие. Да, това беше някакво блаженство: дълги разигравания в есенна привечер, проява на умения във все още позволяващия да размахват ракетите здрач, съдбовното тупване на топка за тенис. Това ѝ стигаше.