Откъде идваха тези думи? От кое тайно място? Пип вече усещаше как в нозете ѝ се плиска насрещен прилив на угризения, даваше си сметка, че тези угризения ще са по-големи от всички досегашни, взети заедно, ала въпреки това не можеше да направи нищо, освен да устои до края, да стори това, което желаеше тялото ѝ: да се стовари върху Стивън. Тя потърка голите си гърди в карираната му риза, дръпна ръцете му от очите, пусна косата си да падне върху лицето му; ясно виждаше, че този път е прекалила. Той изглеждаше уплашен.
– Просто исках да се уверя – рече Пип. – Да съм сигурна, че наистина не изпитваш нищо друго към мен.
– Как можеш да ми причиняваш това? Няма и четири часа, откак тя си тръгна.
– О, значи, след четири дни ще е друго, така ли? Или четири месеца? Четири години? – Тя се надвеси над лицето му. – Пипни ме!
Опита се да насочи ръцете му към тялото си, само че той беше як и лесно я отблъсна. Претъркули се от леглото и се оттегли към вратата.
– Не вярвам в ходенето по психоаналитици – рече Стивън задъхано, – но на теб може и да ти е от полза.
– Щото мога да си го позволя, нали?
– Сериозно говоря, Пип. Това е лудост. Даваш ли си сметка какво ми е в момента?
– Нищо ти няма, четеш си... – Тя взе книгата. – Грамши.
– Ако сервираш подобни гадости и на други хора, които не те желаят, сама си вредиш. И това говори много лошо за способностите ти за самоконтрол.
– Знам, знам. Не съм нормална. Цял живот все това слушам.
– Не, не, ти си страхотна. Прекрасна си, наистина. Но все пак... Сериозно говоря.
– Обичаш ли я? – попита Пип.
Той се обърна.
– Какво?
– Анагрет. Заради нея ли е? Обичаш ли я?
– О, Пип. – Изпълненият с жал и загриженост поглед беше толкова искрен, че почти успя да преодолее недоверието ѝ, тя почти повярва, че няма причина да ревнува. – Тя е в Дюселдорф. Ние сме просто бегли познати.
– Аха. Но поддържаш връзка с нея.
– Чуй се само! Опитай се да се видиш отстрани.
– Не чувам да отричаш.
– Боже господи!
– Моля те, кажи ми, че греша. Просто кажи, че не съм права.
– Аз не искам Анагрет, а Мари. Толкова ли е трудно да го проумееш?
Пип стисна очи, мъчеше се да го проумее и в същото време отказваше да го проумее.
– Но Мари вече е с друг – рече тя. – А ти поддържаш връзка с Анагрет. Все още дори не осъзнаваш, че си влюбен в нея, макар за мен да е ясно. А ако не си, скоро ще се влюбиш. Тя е в твоята възрастова група, нали?
– Излизам да подишам малко чист въздух. А ти напусни стаята ми.
– Само ми покажи – подкани го тя. – Ела и ми покажи, че греша. Хвани ме за ръката само за секунда. Моля те. Иначе няма да ти повярвам.
– Не ми пука дали ще ми повярваш.
Пип се сви на кълбо и прошепна:
– Знаех си.
Болката на ревността беше много по-приятна от мисълта, че просто е луда. Ала тази мисъл отекваше все по-силно в главата ѝ.
– Излизам – извика Стивън и я остави да лежи на спалнята.
2 Името Пюрити (Purity) на английски означава „чистота, невинност“. – Б. пр.
Вторник
Обади се в работата, че е болна, оправда се със стомашно неразположение, което не беше много далеч от истината. Малко след десет Мари почука на вратата, повика я да се сбогува с Рамон, само че и най-лекото помръдване напомняше на Пип какво беше направила предишната вечер. Когато Мари се качи отново и се осмели да надникне в стаята ѝ, Пип изграчи едва-едва:
– Върви си.
– Добре ли си? – попита Мари.
– Моля те, върви си. И затвори вратата.
Чу как Мари се приближава и коленичи до леглото.
– Исках само да се сбогуваме.
Пип мълчаливо стискаше очи; Мари продължи да говори и думите ѝ, сякаш напълно изпразнени от смисъл, пронизваха като ножове мозъка на Пип, истинско мъчение. Когато то най-сетне престана, последва още по-болезненото мъчение от погалване по рамото.
– Нищичко ли няма да ми кажеш? – попита Мари.
– Моля те, върви си, моля те, моля те – прошепна Пип.
Неохотното излизане на Мари беше поредното непоносимо мъчение и тракването на вратата не му сложи край. Нищо не можеше да му сложи край. Пип не беше в състояние да стане от леглото, още по-малко да излезе от стаята, дори не можеше да си представи да си покаже носа навън, където ярката светлина на поредния прекрасен ден сигурно наистина щеше да я накара да умре от срам. Намери половин черен шоколад в раницата си и го гриза цял ден, отхапваше по малко и след това се отпускаше като труп, за да се възстанови от напомнянето, че има тяло, толкова видимо, толкова видимо, както беше казала майка ѝ. Дори и сълзите бяха свидетелство за телесната ѝ страна и затова тя не плака. Смяташе, че нощта може да ѝ донесе известно облекчение, ала то така и не дойде. Единствената промяна бе, че в тъмното сълзите дойдоха и часове наред тя оплаква на пресекулки загубата на Стивън.