– Прибрах се – каза Пип.
– Виждам.
– Знам, че не пиеш, но тази вечер може да направиш изключение.
– Не, благодаря.
Човекът, който беше едновременно майка ѝ и Анабел, остави дъждобрана и торбата до вратата и се шмугна в коридора. Пип чу как вратата на банята се затвори. Чак след десетина минути тя си даде сметка, че майка ѝ се е скрила в банята и няма намерение да излезе.
Пип отиде и почука на тънката талашитена плоскост, обрамчена с летви.
– Мамо?
Не получи отговор, но кукичката, с която вратата се затваряше отвътре, не беше сложена. Пип бутна вратата и влезе. Майка ѝ седеше на цимента под душа, подпряла брадичка на коленете, и се взираше унесено в точка.
– Недей да седиш тук – обади се Пип.
Тя се наведе и я докосна по рамото. Майка ѝ блъсна ръката ѝ.
– Ако искаш да знаеш – поде Пип, – и аз съм ти бясна. Така че не си мисли, че като ми се правиш на ядосана, ще ти се размине.
Майка ѝ дишаше тежко през устата, продължаваше да се взира невиждащо.
– Не съм ти ядосана. Просто... – Тя поклати глава. – Знаех, че ще се стигне дотук. Знаех, че колкото и да внимавам, някой ден това ще стане.
– Кое? Че ще се прибера и ще поискам да поговорим, да бъда искрена, отново да бъда част от нас двете? Затова съм тук, не за друго.
– Бях сигурна в това така, както човек е сигурен в името си.
– И как всъщност е името ти? Защо да не започнем от там? Хайде, ела да отидем в кухнята.
Майка ѝ отново поклати глава.
– Свикнах да бъда сама. Бях забравила колко е трудно. Много е трудно, а сега е още по-трудно, ти ми донесе такава радост. Но не е невъзможно да се откажеш от желанията си. Отново го научавам. И малко по малко напредвам.
– Какво искаш да кажеш, че трябва да си замина ли? Това ли искаш?
– Ти вече замина.
– Да, но се върнах, нали?
– От чувство за дълг – отвърна майка ѝ. – Или от съжаление. Или защото си ядосана. Не те виня, Пюрити. Уверявам те, че и без теб ще съм добре. Всичко, което ни е дадено на този свят, е преходно, радостта, страданията, всичко. Дълго ти се радвах. Достатъчно беше. Нямам право да искам повече.
– Мамо! Престани да говориш така. Аз имам нужда от теб. За мен ти си най-важният човек на света. Престани да се правиш на будистка и ела да поговорим като възрастни хора.
– Иначе какво? – Майка ѝ се усмихна вяло. – Отново ще си тръгнеш?
– Иначе... Не знам, ще те оскубя, ще те издера.
Майка ѝ не се засмя, но липсата на чувство за хумор не беше нещо ново.
– Вече не ме е страх толкова, че ще заминеш – каза тя. – Дълго време си мислех, че ако го направиш, ще умра. Но заминаването ти не е равносилно на смъртта. В някакъв момент да се мъча да те задържа стана истинската смърт.
Пип въздъхна.
– Добре, ако трябва да бъда честна, това, дето ме наричаш „котенце“, това, че не мога да сложа край на разговорите ни по телефона... Бих се радвала всичко това да отиде в историята. Вече съм голям човек. Няма да повярваш колко съм съзряла. Не искаш ли да знаеш каква съм сега? Не искаш ли да видиш в какъв човек съм се превърнала? Пак съм си старата аз, но и не съм. Не съм ли ти интересна? На мен ти още си ми интересна.
Майка ѝ завъртя глава и я погледна с празен поглед.
– И каква си сега?
– Ами... Имам истински приятел например. Може да се каже, че съм влюбена в него.
– Това е хубаво.
– Има и друго. Важно е. Знам истинското ти име.
– Не се и съмнявам.
– Ще ми го кажеш ли?
– Не. Никога!
– Трябва да го кажеш. Трябва да ми разкажеш всичко, защото съм твоя дъщеря и не мога да стоя в една стая с теб, ако само се лъжем.
Майка ѝ се надигна елегантно, благодарение на Стремлението тялото ѝ все още беше гъвкаво, но удари с глава закачената на стената поставка и събори един шампоан на пода. Тя ядосано се измъкна изпод душа, заобиколи Пип и изскочи от банята.
– Мамо! – извика Пип и хукна след нея.
– Не искам да имам нищо общо с тази ти страна.
– Коя страна?
Майка ѝ се завъртя рязко. Лицето ѝ беше разкривено от неподправено страдание.
– Махай се! Махай се! Остави ме на мира! И двамата ме оставете на мира! За бога, оставете ме на мира!
Под ужасения поглед на Пип Анабел – сега човекът пред нея като че ли беше изцяло Анабел – се просна на леглото, зави се през глава и ревна с цяло гърло. Пип не беше очаквала разговорът им да мине лесно, но това вече беше прекалено. Тя отиде в кухнята и изгълта чаша с вино. След това се върна в спалнята, дръпна завивката, легна до майка си и я прегърна. Зарови лице в гъстата ѝ коса и вдъхна аромата, нейния аромат, аромата, който с нищо не можеше да се сравни. Памукът на кафявата рокля беше омекнал от стотиците пранета. Постепенно плачът на майка ѝ утихна в хлипане. Дъждът потропваше по покрива.