– Не мога. Не ги искам, никога не съм ги искала. Това са мръсни пари. Те унищожиха семейството ми. Убиха майка ми, превърнаха баща ми в чудовище. Защо да привнасям всичко това в живота си?
– Защото това е действителността.
– Действителността е илюзия.
– Аз не съм илюзия.
Майка ѝ кимна.
– Вярно е. Ти си нещо истинско за мен.
– Така че ето от какво имам нужда. – Пип заотброява исканията си на пръстите на ръката. – Студентският заем да се изплати напълно. Още четири хиляди да си зануля кредитната карта. Осемстотин хиляди да купя къщата на Драйфус и да му я върна. Също така, ако държиш да останеш тук, няма да е зле да купим бунгалото и да го постегнем. Таксите за университета, ако реша да уча. Месечна издръжка за теб, ако напуснеш магазина. И накрая, може би още около петдесет хиляди джобни, докато започна работа. Всичко това прави по-малко от три милиона. Около пет процента от дивидента за една година.
– Само че от „Маккаскил“. „Маккаскил“!
– Те не се занимават само с животни. Не може да няма едни три милиона, които можеш да вземеш с чиста съвест.
Майка ѝ започваше да нервничи.
– Защо направо не ги вземеш ти? Всичките! Вземи ги и ме остави на мира!
– Защото не мога. Не са на мое име. Докато си жива, за мен остават само големите надежди. – Пип се засмя. – Защо всъщност започна да ми викаш Пип? И това ли си го „знаела“ през цялото време?
– Не, не, не бях аз – оживи се майка ѝ, детството на Пип беше любимата ѝ тема. – Стана в детската градина. Сигурно госпожа Щайнхауер го е измислила. На малките им беше трудно да произнасят името ти. И тя навярно е решила, че „Пип“ ти отива. В името има нещо щастливо, а ти беше щастливо дете. А може и да те е питала и ти сама да си го избрала.
– Не помня такова нещо.
– Дори не знаех, че така ти викат, докато не отидох на една родителска среща.
– Както и да е. Някой ден теб няма да те има и проблемът ще е мой. Но сега парите са твои.
Майка ѝ я погледна като дете, търсещо напътствие.
– Не мога ли просто да ги даря някъде?
– Не. Главницата принадлежи на попечителския фонд, не на теб. Можеш да даряваш дивидента. Ще намерим някакви организации за грижа за животните, за отговорно земеделие, неща, в които вярваш.
– Да, добре звучи. Както искаш.
– Мамо, няма значение какво искам аз. Това е твой проблем.
– О, не ме интересува, не ме интересува! – изви жално майка ѝ. – Искам просто да ми се махне от главата!
Пип си даваше сметка, че връщането на майка ѝ към реалността ще е времеемка и може би безнадеждна задача. При все това ѝ се струваше, че има напредък, дори и само по отношение на това, че майка ѝ беше готова да приема нареждания от нея.
Дъждът отмина, върна се и после пак отмина. Когато останеше сама в бунгалото, Пип четеше книги, пишеше си с Джейсън и разговаряше с него по телефона. Беше ѝ приятно да седи на масата в кухнята и да гледа двойка кафяви американски врабчета в градината, които търсеха храна сред мократа шума под дърветата или кацаха на оградата, сякаш за да се перчат колко са красиви. За Пип американските кафяви врабчета бяха най-прекрасните птички на света, по своя си пернат начин те бяха съвършени като Шоко. С идеален среден ръст, по-едри от сипките, по-дребни от сойките. Не бяха нито прекалено срамежливи, нито твърде нахални. Обичаха да са край хора, но се скриваха в храсталаците, ако ги обезпокоиш. Не плашеха никого, освен дребните мушици и майка ѝ. Рядко летяха, предпочитаха да подскачат. Къпеха се дълго и със страст. Като се изключеха долната страна на опашката, където перата бяха прасковени, и сивите ивички покрай човката, на цвят оперението им беше подобно на избелялата кафява рокля на майка ѝ. Красотата им беше от онази, която се забелязва при втори поглед, която се разкрива в близостта. Пип ги беше чувала единствено да чирикат. Но за сметка на това те чирикаха постоянно. Чирикането им беше пронизително и бодро, като скърцане на кецове по баскетболно игрище. Нямаше как да е по-просто и въпреки това като че ли изразяваше не само всичко, което едно врабче би имало нужда да каже, но и всичко, което всъщност си струваше да се каже. „Чирик!“ Според интернет кафявите американски врабчета се срещаха рядко извън Калифорния и се отличаваха с това, че са моногамни и имат един партньор през целия си живот. Мъжкият и женският (това Пип никога не го беше виждала) пеели по-сложна песен през брачния сезон, дует, който оповестявал на останалите врабчета, че са сгодени. И наистина, мернеше ли се едно врабче, не след дълго се появяваше и второ. Те оставаха заедно на едно място целогодишно, бяха калифорнийци. Според Пип имаше много по-лоши начини на съществуване, към които да се стреми човек.