– Дай да те гримирам – предложи тя.
Майка ѝ измърмори:
– Защо се глася така...
– Слагаш си броня. Да бъдеш силна.
– И сама мога да се гримирам.
– Дай на мен. Никога не съм те гримирала.
В пет часа, докато Пип палеше печката, Джейсън се обади, че с Том са попаднали в задръстване край Лос Гатос. Майка ѝ седеше на дивана и изглеждаше много добре в марковата си рокля, една поостаряла Анабел, но се поклащаше напред-назад като дете с аутизъм.
– Трябва ти чаша вино – обади се Пип.
– Стремлението ми ме предаде. Точно когато имам най-голяма нужда от него... И къде е то?
– Стремлението ти нашепва да изпиеш чаша вино.
– Ще ме удари в главата.
– Чудесно.
Когато наетата кола най-сетне се зададе по алеята, чистачките се движеха забързано, фаровете превръщаха пороя в бял потоп, Пип изскочи от верандата, където беше излязла да чака, разтвори чадъра и изтича да посрещне Джейсън. Той изглеждаше поуморен от шофирането, но първата му мисъл беше като нейната, а именно да впият устни. След това Шоко заджафка, Пип му отвори задната врата и му позволи да я близне по лицето.
Том се измъкна от колата неохотно, с чадъра напред. Пип му благодари, че е дошъл, и го целуна по месестата буза. За десетте метра от колата до бунгалото Шоко успя не само да подгизне, но и целият да се покрие с мокри иглички от секвоите. Той се промуши покрай Пип и нахлу вътре. Майка ѝ вдигна ръце, сякаш за да го прогони, и смаяно се взря в игличките и калните следи по пода.
– Съжалявам, съжалявам – замърмори Пип.
Тя подбра Шоко и го изкара отново на верандата, където Том чинно си бършеше обувките.
– Адски смешно куче – отбеляза той.
– Харесва ли ти?
– Влюбен съм в него! Бих го взел с мен, ако ми го дадете.
Влязоха, Джейсън вървеше последен. Майка ѝ стоеше до печката и кършеше ръце, срамежливо вдигна поглед към Том. На Пип ѝ беше ясно, че и двамата се мъчат да скрият усмивките си. Само че нямаше как да се сдържат, ухилиха се до уши.
– Здравей, Анабел.
– Здравей, Том.
– Мамо – обади се Пип, – това е Джейсън. Джейсън, майка ми.
Майка ѝ се извърна от Том като в транс и кимна.
– Здравей.
Джейсън ѝ отвърна с леко водевилно помахване с две ръце.
– Здрасти.
– Е, както казах – рече Пип, – едно бързо здрасти и чао от нас. Ще се върнем след вечеря.
– Сигурна ли си, че няма да останете? – попита разтревожено Том.
– Не, вие трябва да си поговорите. Ако остане нещо, после ще ви помогнем да го допием.
И преди да е настъпило някакво объркване, Пип подкара Джейсън навън. Шоко беше толкова дълъг, а верандата толкова тясна, че той нямаше как да се обърне, за да им направи място, и затова се измъкна на заден.
– Може ли да го оставим тук? – попита тя.
– Нося му купичката и няколко лимона.
Пип беше възнамерявала да даде на родителите си два часа да поговорят насаме, но в крайна сметка те станаха почти четири. Първо с Джейсън отидоха в парка, за да се любят на задната седалка. След това едва се бяха обули и се наложи отново да се събуят, за да повторят. После вечеряха в „Дон Кихот“, където свиреше някаква местна група – „Съмнителни типове“. И точно когато Пип и Джейсън се наканиха да си тръгват, групата засвири песен, на която просто нямаше как да не излязат да танцуват, песента за сродната душа51.
– Текстът изобщо не ми харесва – извика Джейсън, докато танцуваха. – Не ми харесва и това, че я продадоха за онази реклама. И въпреки това...
– Страхотна е! – отвърна Пип.
Танцуваха още около половин час, а навън продължаваше да се лее дъжд, Сан Лоренцо прииждаше. Джейсън беше смешен танцьор, мислещ танцьор, но Пип се радваше, че той може да е такъв, какъвто е, че тя може да е такава, каквато е, да не мисли, просто да танцува, да бъде щастлива в тялото си. Когато най-сетне се измъкнаха, дъждът беше спрял и пътищата бяха празни като след края на света. На влизане в алеята пред бунгалото на майка ѝ видяха Шоко на верандата с лимон в устата, размахваше опашка по безподобния си начин. Джейсън угаси двигателя и колата измина последните няколко метра по инерция.
– Е – въздъхна Пип, – започва се.
– Сигурна ли си, че не мога да остана в колата?
– Трябва да обърнеш малко внимание на родителите. А това са те, други няма.
Но веднага щом отвори вратата, тя чу гласовете. Крясъците. Звукът на чиста омраза. Идваше направо през тънките стени на бунгалото.