Сряда
Жаждата и гладът я събудиха призори. С изострени от необходимостта да се измъкне незабелязано сетива Пип набързо се преоблече, приготви си дрехи за няколко дни и се прокрадна по стълбите към кухнята. Сега най-важното беше да избегне среща със Стивън, в най-добрия случай до края на живота си, и макар той да не беше от ранобудните, тя не губи време в приготвяне на закуска, а набързо събра каквото намери и го натъпка в раницата. След това изпи три чаши вода и мина през банята. Когато излезе, Драйфус стоеше в коридора по анцуг, който използваше като пижама.
– Виждам, че си по-добре – рече той.
– Да, вчера стомахът ми нещо не беше наред.
– Мислех, че в сряда започваш работа по-късно. А си на крака в шест и петнайсет.
– Имам да наваксвам.
И най-безочливите лъжи не бяха в състояние да смутят Драйфус. Те само подхранваха мозъка му с допълнителна информация за обработка и съвсем леко го забавяха.
– Правилно ли предполагам, че сега и ти възнамеряваш да се изнесеш?
– Най-вероятно.
– Защо?
– Очевидно знаеш защо, щом предполагаш, така че въпросът е защо ме питаш. Явно си в течение на всичко, което става тук.
Той обмисли думите ѝ безстрастно.
– В случай че те интересува, преглеждал съм писмата и съобщенията във фейсбук между Стивън и германката. В тях няма нищо нередно, само досадни идеологически поучения. Не бих искал да загубя интелигентната ти компания заради такава дреболия.
– Ох! – въздъхна Пип. – На косъм бях да кажа, че и ти ще ми липсваш, а ти реши да си признаеш, че не само подслушваш, но и четеш писмата ни!
– Само на Стивън – отвърна Драйфус. – Използваме един компютър и той никога не излиза от пощата си. Няма как да не видиш нещо, което е пред очите ти, това и в съда биха го приели.
– Ако искаш да знаеш, в момента Анагрет е най-малката ми грижа.
– За отбелязване е, че много от писмата ѝ до Стивън се отнасят за теб. Очевидно тя много страда, че не искаш да сте приятелки. Според мен отношението ти е изключително разумно, даже категорично препоръчително. Да, препоръчително. Добре е обаче да знаеш, че ако германката изпитва интерес към някого в къщата, то това си ти. Не е Стивън. Нито пък, едва ли е нужно да изтъквам, Рамон или Мари. Нито дори, ако подложа фактите на строга логична преценка, аз.
Пип нагласяше каската си.
– Добре, прекрасно – отвърна тя. – Благодаря, че ми каза.
– Има нещо гнило в тези германци.
В един безличен „Старбъкс“ на Пиемонт Авеню, където си взе кифличка и капучино, Пип дълго съчинява писмо до Стивън – не можеше да му напише есемес, тъй като той нямаше телефон, телефоните струваха пари – и после още по-дълго събира смелост да му го изпрати. Не ѝ пречеше, че Драйфус също ще го прочете, това беше все едно някое куче или пък компютър да „знае“ нещо за нея.
Извинявам се за това, което направих. Моля те, кажи ми кога няма да си вкъщи тази седмица, за да си прибера нещата.
Изпращането на писмото някак си я накара да усети загубата по-истински и Пип се опита да си представи как можеха да се развият събитията в спалнята, ако Стивън не беше успял да ѝ устои, ала въображението ѝ неотклонно рисуваше това, което в действителност се беше случило, а все пак не биваше да циври пред хората.
Един тип с бяла брада, който пиеше чай на две маси от нея, нахално я зяпаше. За негова изненада, тя срещна погледа му и той виновно се наведе над таблета си. Защо Стивън не я беше гледал така? Толкова много ли искаше?
„Честно казано, на мен ми се струваше, че точно това ти трябва, че се нуждаеш от баща“: от всички жестокости на Стивън в спалнята от тази най-силно я беше заболяло. Явно в нея все пак нещо не беше наред, явно по-подходящият обект на гнева ѝ беше липсващият баща. Пип присви очи и се взря в чаепиещия. Когато той отново я погледна, тя смръщи лице и му се усмихна злобно, онзи ѝ отвърна с царствено кимване и ѝ обърна гръб.
Пип изпрати есемес на приятелката си Саманта дали може да преспи няколко нощи при нея. От малкото ѝ останали приятели Саманта беше най-самовглъбена и поради това беше най-малко вероятно да я притеснява с въпроси. Освен това тя обичаше да готви и имаше оборудвана кухня, а Пип не беше забравила обещанието си да приготви торта за нерождения ден на майка си в петък.
Трябваше да убие още три часа до началото на работния ден, който днес започваше по-късно. Сега беше моментът да рискува да остави съобщение на майка си, която рано сутринта беше толкова погълната от своето Стремление, че едва ли щеше да вдигне телефона, само че Пип не успя да се насили да се обади. Гледаше опашката за закуски и кафе, пъстра оукландска мешавица от хора с най-различен цвят на кожата, възпитани, симпатични, току-що изкъпани, можещи да си позволят всеки ден да закусват навън. О, да имаш работа, която ти харесва, партньор, на когото вярваш, дете, което те обича, цел в живота. Мина ѝ през ума, че точно това ѝ беше предложила Анагрет – цел в живота. Анагрет я искаше. Искаше нея, не някой друг. Пип засрамено си спомни колко налудничаво се беше вкопчила в идеята, че между Анагрет и Стивън има нещо. Сигурно беше от бирата.