Впоследствие тя трескаво закопня майка ѝ да си намери мъж или поне един човек, какъвто и да е той, който да я обича. Сред възможните кандидати през годините бяха съседката им Линда, която също отглеждаше детето си сама и освен това учеше санскрит, месарят в „Нов лист“ Ърни, който също като нея беше вегетарианец, педиатърката Ванеса Тонг, която толкова я харесваше, че се опитваше да я зариби да ходят да наблюдават птиците, брадатият майстор Сони, за когото и най-простата задача беше повод да се впусне в пространни обяснения за уредбата на индианските селища в древността. Всички тези добросърдечни хорица от долината Сан Лоренцо виждаха в майка ѝ това, което самата Пип беше зърнала в първите години на юношеството си не без чувство на гордост: някакво скрито величие. Не е нужно да пишеш стихове, за да бъдеш поет, не е нужно да твориш, за да си човек на изкуството. Духовното Стремление на майка ѝ беше своего рода изкуство – изкуството на невидимостта. В бунгалото им нямаше телевизор, а компютър се появи чак когато Пип навърши дванайсет; майка ѝ се осведомяваше за новините от „Санта Круз Сентинел“, който тя четеше заради дребната ежедневна радост да се възмущава от света. Само по себе си това не беше нещо необичайно за долината. Проблемът беше, че майката на Пип излъчваше свенлива увереност в своето величие или най-малкото се носеше, сякаш едно време е била велика, времето преди появата на Пип, за което категорично отказваше да говори. Тя беше не просто обидена, а направо покрусена, че съседката им Линда сравнява сина си Деймиън, който ловеше жаби и устата му постоянно зееше отворена, с нейната изключителна и съвършена Пип. Смяташе, че месарят ще се прекърши и никога няма да се съвземе, ако му каже, че дори след като се е изкъпал, на нея пак ѝ мирише на месо; страдаше неимоверно, чудейки се как да отклони поканите на Ванеса Тонг, вместо да си признае, че я е страх от всякакви пернати; а всеки път когато високопроходимият пикап на Сони се появеше пред дома им, тя изпращаше Пип да му отвори и се измъкваше през задната врата в гората. Това, което ѝ осигуряваше лукса да бъде толкова придирчива, беше Пип. Многократно го беше заявявала ясно: Пип е единственият човек, който отговаря на изискванията ѝ, единственият, когото обича.
Разбира се, всичко това се превърна в източник на парещ срам, когато Пип навлезе в пубертета. Но тогава тя беше твърде унесена да мрази майка си и да я наказва, за да си даде сметка какви щети нанася майчиният ѝ отказ от света върху житейските ѝ перспективи. Нямаше кой да ѝ каже, че ако иска да се занимава с вършенето на добри дела, не е много мъдро да се дипломира със студентски заем на стойност сто и трийсет хиляди долара. Никой не я предупреди, че при събеседването с Игор, директора на Отдела за директна връзка с клиентите във „Възобновяеми решения“, не бива да гледа „трийсетте-четиресетте хиляди долара“ комисиони, които според него тя щеше да си докарва още през първата година, а предложената основна заплата от двайсет и една хиляди долара, нито пък, че един добър търговец като Игор може умело да пробутва скапана работа на неопитни младоци на по двайсет и една години.
– И още нещо – рече Пип строго. – Отсега те предупреждавам, че искам да поговорим за това, за което не обичаш да говориш.
Майка ѝ се засмя, смехът ѝ трябваше да мине за чаровен, да покаже обезоръженост.
– Има само едно нещо, за което не обичам да си говоря с теб.
– Точно него имам предвид. Да си знаеш.
Майка ѝ не отговори. Във Фелтън мъглата сигурно вече се беше вдигнала; майка ѝ всеки ден съжаляваше, че мъглата си отива, тъй като оттеглянето ѝ разкриваше един бляскав свят, към който тя предпочиташе да не принадлежи. Тя упражняваше своето Стремление най-добре в безопасността на сивото утро. Сега навярно слънцето се беше показало, процеждащата се през тънките иглички на секвоите златиста светлина зеленееше, лятна топлина се прокрадваше през прозорците на остъклената веранда, пригодена за спалня, и над леглото, което като ученичка, копнееща за уединение, Пип беше присвоила изцяло и беше командировала майка си да спи на дивана във всекидневната, откъдето тя се беше върнала едва след като Пип замина за колежа. Сигурно и сега беше в леглото и упражняваше Стремлението си. Ако беше така, нямаше да проговори, докато Пип не кажеше нещо, изцяло щеше да е съсредоточена върху дишането си.