Выбрать главу

Когато пристигна, ѝ оставаха още пет минути до началото на работното време. Тя се спря в помещението, където прибираха колелата, и нащрака отговора, който беше съчинила по пътя.

Уважаеми г-н Волф,

Благодаря за милото писъмце и за подозрително светкавичния отговор. Ако се опитвах да прилъжа някоя невинна млада девойка в Боливия, за да я превърна в сексуална робиня и/или да я включа в някоя секта, бих написала точно такова писмо. Всъщност... като се замисля... как мога да бъда сигурна, че писмото не е написано от някой ваш следовник с промит мозък, когото сте превърнали в свой роб? Имаме проблем с удостоверяването на самоличността!

Пип Т.

С надеждата, че това отново ще го разсмее, тя се качи в кабинката си. Една от колежките ѝ беше лепнала листче на компютъра („Виж какво намерих  Джанет“) с разпечатана рецепта за „Бяла торта с пълнозърнесто брашно, къпиномалини и вегетариански крем“. Пип се пльосна в стола с тежка въздишка. Не ѝ стигаха всички останали угризения, ами сега трябваше да се чувства виновна и задето е мислила лошо за колежките си.

Но пък хубавото бе, че бе подхванала игрива кореспонденция със световна знаменитост. Тя винаги се беше смятала за неподвластна на славата, даже в известна степен я мразеше по причини, смътно подобни на тези, поради които мразеше хора с братя и сестри. Откъде накъде някой да заслужава повече внимание от нея? Когато един от съучениците ѝ си намери работа в Холивуд и започна да се хвали с прочутите актьори, с които се бил запознал там, Пип тихомълком преустанови отношения с него. Сега обаче виждаше, че славата е важна заради това, че другите не са ѝ неподвластни, че те могат да бъдат впечатлени от връзката с някоя знаменитост, а това някак си можеше да ѝ даде малко повече власт от нищожната, с която сега разполагаше. Поободрена от течащата свалка, тя подхвана наново обажданията си до жителите на „Ранчо Анчо“, като нарочно се сдържаше да поглежда телефона си, за да удължи приятното чакане.

Чак когато излезе в обедна почивка, отвори отговора на Волф.

Личи си защо Анагрет те харесва. Писмото ми можеше да стигне до теб още по-бързо, ако не се налагаше да преминава през четири пъти повече сървъри от необходимото. В наши дни най-важното правило на ефективните хора гласи: дръж под око пощата си. За съжаление, поради съображения за сигурност не мога да ти предложа да проведем видео разговор. Освен това нашият Проект се нуждае от личности, които са способни сами да правят преценка и са склонни да поемат рискове. Ще трябва сама да решиш дали да поемеш риска да се довериш на писмата ми. Разбира се, на твое разположение са всички налични инструменти в интернет, за да направиш преценката си, и аз те уверявам, че ако се решиш да скочиш, ние ще те чакаме с отворени обятия и ще те хванем. Но в крайна сметка единствено от теб зависи дали ще ми повярваш. А.

Пип със задоволство отбеляза, че той е пропуснал обичайното обръщение в началото, и тя си позволи същата проява на близост в отговора си.

Но доверието има две страни, нали? Не трябва ли и вие да ми вярвате? Предлагам да си признаем по някоя дреболия, от която ни е срам. Аз съм готова да направя първата крачка. Истинското ми име е Пюрити. Толкова ме е срам от него, че когато излизам с приятели, винаги държа портмонето си добре скрито във вътрешния джоб, защото понякога хората ровят в чуждите портмонета, за да се присмиват на снимките в шофьорските книжки, а там пише името ми.

Какво ще кажете за това, господин Чистофайнико? Сега е ваш ред.

Главозамаяна от дързостта си и неспособна да сложи и хапка в устата си, тя се отправи към кабинета на Игор. Той приготвяше куфарчето си, за него работният ден вече беше приключил. Погледна я и сбърчи чело.

– Да, знам – рече тя. – Не съм си мила косата от три дни.

– По-добре ли си? Не е нещо заразно, нали?

Пип се пльосна в един стол.

– Виж, Игор. Твоите двайсет въпроса...

– Забрави ги – отвърна веднага той.

– Онова, което трябваше да отгатна... Какво беше то?

– Пип, извинявай. Ще водя синовете ми на мача. В момента не мога.