– Нямам намерение да те съдя, шегувах се.
– Наистина ли си добре? Не приличаш на себе си.
– Ще ми отговориш ли на въпроса?
Изплашеният вид на Игор ѝ напомни за реакцията на Стивън от вчерашната вечер.
– Ако се нуждаеш от още няколко дни отпуск, няма проблем. Може до края на седмицата да не идваш на работа.
– Всъщност си мисля да не идвам на работа до края на живота си.
– Това с двайсетте въпроса беше глупава шега. Извинявай. Синовете ми ме чакат.
Синове: още по-зле и от братя и сестри!
– Синовете ти все могат да почакат пет минути.
– Утре сутринта ще поговорим.
– Каза, че ме харесваш, макар и да не ти е ясно защо. Каза, че би искал да напредна.
– И двете са абсолютно верни.
– Но не можеш да отделиш пет минути, за да ме разубедиш да не напусна?
– Мога да отделя цял предобед, само че утре. В момента...
– В момента не ти е до флиртуване.
Игор въздъхна, погледна часовника си и седна на съседния стол.
– Не напускай тази вечер – каза той.
– Струва ми се, че ще напусна.
– Заради флиртуването ли? Няма да се занасям повече. Мислех, че ти е приятно.
Пип се намръщи.
– Значи, всъщност не си искал нищо от мен?
– Да, просто се забавлявах. Дразнех те. Толкова си смешна, когато се разфучиш. – Изглеждаше доволен от обясненията си, от добродушието си, от външния си вид. – От раз вземаш първа награда за най-дръпнатия служител в Калифорния.
– Значи, това е било просто закачка и нищо повече?
– Разбира се. Аз съм женен мъж, ти работиш тук, има си правила.
– С други думи, за теб не съм нищо повече от най-некадърния ти служител.
– Утре сутринта може да обсъдим дали да не те преместим в някой друг отдел.
Тя си даде сметка, че със сблъсъка си с Игор не е постигнала нищо друго, освен да сложи край на точилата се през цялото време игра с него, играта, благодарение на която работата ѝ тук беше що-годе поносима. Сутринта си беше мислила, че просто не е възможно да се чувства по-самотна на този свят, ала сега виждаше, че не е била права.
– Сигурно ще ти прозвучи налудничаво – рече Пип с подрезгавял глас, – но може ли да помолиш жена си да заведе децата на мача? Да отидем да хапнем някъде, имам нужда от съвет.
– По принцип, да, бих го направил. Но жена ми е заета. А аз закъснявам. Защо не се прибереш и не поговорим пак утре сутрин?
Тя поклати глава.
– Имам нужда от приятел сега.
– Съжалявам. Не мога да ти помогна.
– Очевидно.
– Не знам какво ти се е случило, но може би е най-добре да се прибереш при майка ти за няколко дни. Върни се в понеделник и ще поговорим.
Телефонът му звънна и Игор вдигна, Пип седеше с наведена глава и го слушаше, изпитваше завист към жена му, на която той се извиняваше, че закъснява. Той затвори и за миг се спря нерешително зад гърба ѝ, сякаш се чудеше дали да сложи ръка на рамото ѝ. В крайна сметка се отказа.
След като Игор си тръгна, Пип се върна в кабинката си и написа молба за напускане. Провери пощата си, нямаше нищо нито от Стивън, нито от Андреас Волф, така че тя набра номера на майка си и ѝ остави съобщение, че ще се прибере във Фелтън ден по-рано.
3 „Кул Ейд“ е марка разтворима лимонада на прах; през 1978 г. над 900 души в религиозната комуна „Народен храм“ се самоубиват с цианид, разтворен в казан с „Кул Ейд“, и оттогава напитката се свързва със сляпото подчинение в сектите. – Б. пр.
Четвъртък
Автогарата в Оукланд се намираше на около два километра от апартамента на Саманта, а Пип беше решила да върви пеша. Когато пристигна, нарамила раницата и с кутия от ролери в ръце– беше я взела от Саманта, за да пренесе вегетарианската торта с къпиномалини, която беше приготвила сутринта – се насочи направо към тоалетната. Вратата обаче беше препречена от момиче на нейната възраст с навита на рогца коса, наркоманка, проститутка или просто луда, която отривисто поклати глава, когато Пип понечи да мине покрай нея.
– Само набързо да се изпишкам, не може ли?
– Ще почакаш.
– Колко ще чакам?
– Колкото трябва.
– Колкото трябва за какво? Виж, изобщо няма да поглеждам какво става вътре. Само ще се изпишкам.
– Какво има в кутията? – попита онази. – Ролкови кънки ли?
Пип се качи на автобуса за Санта Круз с пълен мехур. Естествено, тоалетната в дъното не работеше. Не стига, че животът ѝ се беше преобърнал с главата надолу, ами и през целия път до Сан Хосе, ако не и до Санта Круз, Пип трябваше да се стиска.
Контролирай пишкането, помисли си тя. Контрол П! Като малка, когато живееше във Фелтън и ходеше на училище в Санта Круз, всичките ѝ приятели имаха компютри Apple, а на нея майка ѝ беше купила най-обикновен евтин лаптоп от „Офис Макс“ и когато имаше нужда да разпечата нещо, Пип задаваше командата control P. В общи линии излизаше, че също като пикаенето, разпечатването е някаква „нужда“. Колегите ѝ във „Възобновяеми решения“ точно така казваха, когато трябваше да разпечатат нещо: имам нужда от еди-колко си копия. И сега Пип също имаше „нужда“, „малка нужда“, и трябваше да зададе команда control P, контролирай пишкането... Аналогията ѝ хареса, Пип се гордееше, че я спохождат подобни хрумки, ала все пак тази мисъл с нищо не ѝ помагаше, въртеше се в кръг. В крайна сметка (друг паразитен израз във „Възобновяеми решения“) пак ѝ се пикаеше.