– Със Соня Доусън си говорихме за теб в магазина – занарежда майка ѝ. – Тя ми припомни колко беше мила с по-малките, когато беше в трети клас. Помниш ли? Соня каза, че още пази коледните картички, които си подарила на близнаците ѝ. Съвсем бях забравила, че ти направи картички за всички деца в градината. Соня каза, че след това, когато ги питали какво обичат най-много на света, близнаците цяла година отговаряли: „Пип!“. Кой е любимият им десерт – Пип! Кой е любимият им цвят – Пип! За всяко нещо ти си им била любимата! Толкова мило момиче, толкова добро към по-малките. Помниш ли близнаците на Соня?
– Смътно – отвърна Пип и пое към бунгалото.
– Те те обожаваха. Боготворяха те. Цялата детска градина те обожаваше. Почувствах се страшно горда, когато Соня ми го припомни.
– Жалко, че не съм останала на осем години.
– Всички казваха, че си изключителна – продължи майка ѝ, догонвайки я. – Учителите. Родителите. От теб струеше невероятна обичливост и доброта. Толкова се радвам, че си го припомних.
Щом влязоха в бунгалото, Пип свали раницата и заплака.
– Котенце? – извика разтревожено майка ѝ.
– Смачках ти тортата – отвърна Пип, хлипайки, все едно беше на осем.
– О, не се коси. – Майка ѝ я прегърна, притисна лицето ѝ към гърдите си и я залюля. – Толкова се радвам, че дойде.
– Цял ден я правих – хълцаше Пип – и накрая я изтървах на мръсния под в автогарата. Падна на пода, мамо. Извинявай. Омърсявам всичко, до което се докосна. Извинявай, извинявай.
Майка ѝ я приласка, целуна я по главата, държа я в прегръдките си, докато Пип не изкара мъката си под формата на сълзи и сополи; след като се попречисти така, ѝ мина през ума, че е възможно с изблика си да е спечелила важно преимущество. Тя се откопчи от майчините си обятия и отиде в банята да се измие.
По рафтовете бяха подредени избелелите памучни чаршафи, на които беше спала като малка. На закачалката висеше изтънялата хавлия, която майка ѝ използваше от двайсет години. Циментеният под на малката душ кабина отдавна беше изгубил цвета си от търкане. Пип видя, че майка ѝ е сложила две запалени свещи над мивката, все едно като за романтична среща или за някакъв религиозен ритуал, и едва не се разплака отново.
– Взех леща и от любимата ти салата от къдраво зеле – обади се майка ѝ от прага. – Забравих да те питам дали още ядеш месо и затова пропуснах пържолите.
– Няма как да живееш в комуна и да не ядеш месо – отвърна Пип. – Макар че вече не живея в комуна.
Докато майка ѝ подреждаше масата за пиршеството, осигурено благодарение на полагащата се за служители на магазина отстъпка, Пип отвори бутилката с вино, която беше донесла единствено за себе си, и поднесе една, в общи линии, съшита с бели конци история за причините за изнасянето си от къщата на Трийсет и трета улица. Майка ѝ обаче като че ли повярва на всяка нейна дума. Пип продължи с пресушаването на бутилката, докато майка ѝ разказваше за клепача си (в момента не провисвал, но ѝ се струвало, че може всеки миг отново да започне да провисва), последните набези над личното ѝ пространство в работата, оскърбленията, нанесени върху чувствителната ѝ натура от клиентите на „Нов лист“, и моралната дилема относно кукуригащия в три сутринта петел на съседите. Пип си беше мислила, че може да се скрие в бунгалото за седмица, докато се посъвземе и реши какво ще прави оттук насетне, ала въпреки че уж беше средоточието на майчиния си живот, на нея ѝ се струваше, че майчината ѝ миниатюрна вселена на дребни лудости и оплаквания е напълно самодостатъчна. Сега в нейния живот като че ли нямаше място за Пип.
– Освен това напуснах – обяви тя, след като приключиха с вечерята и от виното бяха останали само няколко глътки.
– Браво – отвърна майка ѝ. – Тази работа беше под нивото на твоите способности.