– Мамо, аз нямам никакви способности. Притежавам единствено напълно безполезна интелигентност. Нямам пари. А сега няма и къде да живея.
– Винаги можеш да живееш при мен.
– Хайде да бъдем реалисти.
– Може да спиш на остъклената веранда. Там ти харесва, нали?
Пип си наля остатъка от виното. Моралният риск ѝ позволяваше в определени моменти да не обръща внимание на думите на майка си.
– Ще ти кажа какво измислих – рече тя. – Има две възможности. Едната е да ми помогнеш да открия баща ми, така че да се опитам да измъкна малко пари от него. Другата е да замина за Южна Америка за известно време. Ако искаш да остана тук, трябва да ми помогнеш да намеря другия си родител.
Благодарение на Стремлението стойката на майка ѝ беше точно толкова красиво изправена, колкото на Пип беше отпусната и прегърбена. Отнесеното ѝ изражение разкриваше едно по-различно, по-младо лице. Лицето на жената, помисли си Пип, която е била преди, преди да роди.
Впила поглед в спусналия се зад стъклото на прозореца мрак, майка ѝ отвърна:
– Дори и заради теб не бих го направила.
– В такъв случай явно трябва да замина за Южна Америка.
– Южна Америка...
– Не искам да ходя там, мамо. Искам да бъда по-близо до теб. Но ми е нужна помощта ти.
– Виждаш ли! – извика майка ѝ все така унесено, сякаш освен отражението си, виждаше още нещо в прозореца. – Той продължава да ме преследва! Опитва се да те отведе! Но аз няма да го позволя!
– Това са глупости, мамо. Аз съм на двайсет и три години. Ако беше видяла къде живея, щеше да знаеш, че мога сама да се грижа за себе си.
Майка ѝ най-сетне се обърна към нея.
– И какво има в Южна Америка?
– Един проект – отвърна Пип с известна неохота, сякаш признаваше греховна мисъл или постъпка. – Доста интересен. Името му е „Слънчев лъч“. Предлагат платен стаж и възможност да усвоиш разни умения.
Майка ѝ се намръщи.
– Онези с незаконните разкрития?
– Ти пък какво разбираш от тези неща?
– Чета вестника, коте. Това е организацията на онзи изнасилвач.
– Не, не е – възрази Пип. – Виждаш ли? Ти се сещаш за „Уикилийкс“. Не знаеш нищо за „Слънчев лъч“. Живееш в планината и нищо не знаеш.
За миг в майка ѝ като че ли се прокраднаха съмнения. След това тя натърти:
– Не беше Асанж. Друг беше. Андреас.
– Добре, извинявай. Явно все пак знаеш нещо.
– Но той е същият като другия, ако не е и още по-лош.
– Не, мамо, не е така. Двамата нямат нищо общо.
В отговор майка ѝ още повече изправи гръб, затвори очи и се вглъби в дишането си. Така правеше винаги когато нещо я притеснеше и поставяше Пип в патова ситуация, тъй като тя не искаше да я прекъсне, но и не ѝ се стоеше един час да я чака да изплува от унеса си.
– Добре, знам, че това те успокоява – обади се Пип. – Но аз още съм до теб и би било хубаво да си говорим.
Майка ѝ дишаше.
– Не искаш ли поне да ми кажеш какво се е случило с баща ми?
– Казах ти вече – прошепна майка ѝ със затворени очи.
– Наговори ми куп лъжи. Ако искаш да знаеш, Андреас Волф може да ми помогне да го намеря.
Клепачите на майка ѝ отскочиха рязко нагоре.
– Така че, ако не ми кажеш истината – продължи Пип, – ще отида в Южна Америка и сама ще разбера.
– Пюрити, чуй ме. Знам, че съм труден човек, ала те моля да ми повярваш: това ще ме убие.
– Защо? Много хора на моята възраст пътуват по света. Защо не можеш да ми повярваш, че ще се върна? Не виждаш ли колко те обичам?
Майка ѝ поклати глава.
– Това е най-черният ми кошмар. А отгоре на всичко и Андреас Волф. Кошмар, кошмар!
– Ти пък какво знаеш за Андреас?
– Знам, че не е добър човек.
– Откъде? Откъде го знаеш? Проучвах го цял ден и мога да те уверя, че изобщо не е лош човек. И освен това ми писа! Мога да ти покажа.
– Боже господи – въздъхна майка ѝ и поклати глава.
– Какво? Какво „боже господи“?
– Не се ли замисляш защо един такъв човек ще седне да ти пише?
– Имат платена стажантска програма. Попълваш въпросник и аз го преминах успешно. Правят страхотни неща и наистина ме искат. Лично той ми пише, макар че е невероятно зает и известен.
– Може да ти пише някоя секретарка. С електронната поща е така, нали? Няма как да знаеш кой седи отсреща.
– Не, със сигурност е той.
– Помисли малко, Пюрити. Защо си им притрябвала?
– Нали ти двайсет години ми повтаряш, че съм невероятна?
– Защо един престъпник без морал би платил на красива млада жена да отиде в Южна Америка?
– Майко, не съм красива. И не съм глупава. Точно затова посъбрах сведения за него и му писах.
– Коте, в района на Залива е пълно с хора, които също те искат. Порядъчни хора. Добри.
– Досега не съм срещнала нито един от тях.