В края на зимата на 1987 година бройката в тефтерчето беше достигнала петдесет и две и тогава Андреас допусна грешка. Проблемът беше, че номер петдесет и три, дребната червенокоса Петра, която живееше с безработния си баща в апартамент без топла вода в „Пренцлауер Берг“, също като баща си беше изключително религиозна. За отбелязване беше, че това изобщо не намаляваше страстта ѝ към Андреас (нито пък неговата към нея), но пък за нея правенето на секс в църква беше светотатство. Той се опита да ѝ избие от главата това суеверие, ала така само я разтревожи за състоянието на душата си, а на него му беше ясно, че ако не успее да задържи душата си в играта, рискува да изгуби Петра напълно. Само че щом вземеше решение, че трябва да стигне до края с някоя от подопечните си, Андреас не можеше да мисли за нищо друго и тъй като нямаше близък приятел, в чийто апартамент да я заведе, нито пък пари за хотел, а онази вечер температурите бяха минусови, единственият начин, по който можеше да стигне до свалянето на гащите ѝ (което сега му се струваше по-наложително, отколкото при всички предишни случаи, макар че Петра беше малко смахната и неособено умна), беше да се качат на градската железница и да отидат в семейната вила край Мюгелзее. Родителите му рядко я използваха през зимата и никога не ходеха там в работни дни.
По право Андреас трябваше да прекара детството си в Хесенвинкел или във Вандлиц, където се намираха вилите на високопоставените партийци, само че майка му беше настояла да живеят по-близо до центъра, на „Карл Маркс Алее“, в апартамент с големи прозорци и балкон. Той подозираше, че истинските ѝ възражения срещу предградията са в същината си аргументи на буржоазна интелектуалка – за нея обзавеждането и разговорите там бяха непоносимо spießig, остарели, еснафски – но тя не беше в състояние да изрече на глас дори и тази истина и вместо това твърдеше, че ѝ става лошо при пътуването с кола и няма как да стига до важната си работа в университета. И тъй като бащата на Андреас беше незаменим за Републиката, никой не се възпротиви на желанието му да живее в града, като съпругата му, отново с оправданията за прилошаването в колата, беше избрала да построят вилата си край Мюгелзее, за да има къде да ходят през почивните дни в топлите месеци. Според Андреас майка му беше като атентатор самоубиец, от нея винаги се долавяше заплаха, че всеки момент може да прещрака и да направи някоя лудост, и заради това баща му отстъпваше пред капризите ѝ, а в замяна изискваше от нея единствено да му помага в поддържането на необходимата лъжлива фасада. Което за нея не беше проблем.
Вилата, до която се стигаше пеша от гарата, беше разположена в голям, обрасъл с борове парцел, който плавно се спускаше към брега на езерото. Опипом, в тъмното, Андреас намери ключа, закачен на обичайната греда на стряхата. Щом влязоха, той светна и за миг застина объркан на прага на всекидневната, в която бяха подредени познатите му от детството в апартамента мебели, некачествена имитация на датска холна гарнитура. Не беше стъпвал във вилата от края на бездомническия си период преди шест години. Явно междувременно майка му беше преобзавела апартамента.
– На кого е тази къща? – попита Петра с видимо възхищение.
– Няма значение.
Нямаше никаква опасност тя да попадне на негова снимка. (По-скоро можеше да намери портрет на Троцки.) Андреас измъкна две бутилки от накамарените в ъгъла каси с бира и пъхна едната в ръката на Петра. Последният брой на „Нойес Дойчланд“ в приготвения за изхвърляне куп вестници беше от неделята преди повече от три седмици. За миг той си представи родителите си в зимната неделя, сами, бездетни, нарядко подхвърлящи си по някоя приглушена дума, и усети как в сърцето му трепва опасно състрадание. Не съжаляваше, че е обрекъл на пустота последните им години – за това те можеха да винят само себе си – но толкова ги беше обичал като малък, че беше достатъчно да зърне старите им мебели, за да се натъжи. Все пак и те бяха хора, остаряваха.
Андреас включи отоплението и поведе Петра към стаята, която едно време беше негова. Бързо щеше да се отърси от носталгията, щом пъхнеше лице между краката ѝ; във влака вече я беше опипал през панталона. Тя обаче заяви, че първо иска да се изкъпе.
– Не е нужно да се къпеш заради мен.
– От четири дни не съм се къпала.
Мократа хавлия беше допълнителна разправия, трябваше да я подсуши и сгъне, преди да си тръгнат. Но все пак беше важно да прояви уважение към момичето и желанията му.
– Няма проблем – увери я той мило. – Изкъпи се.