Андреас се настани на детското си легло и докато отпиваше от бирата, чу как ключалката на вратата на банята щракна. През следващите седмици от семенцето на това щракване покълна необуздана параноя: защо Петра беше заключила вратата, след като бяха сами в къщата? Твърде невероятно беше да е знаела какво ще последва или да е била замесена. Но защо иначе да се заключва, освен ако не е искала да се предпази?
От друга страна, може би просто обичайният му лош късмет беше довел до това, че тя се беше оказала заключена в банята – шуртенето и плискането на водата бяха заглушили шума от приближаването на колата и стъпките – когато на входната врата се потропа силно и се чу вик:
– Volkspolizei!5
Водата изведнъж спря. Андреас се поколеба дали да не побегне, само че нямаше как да остави Петра във ваната. Той неохотно се надигна от леглото и отиде да отвори. На прага стояха двама милиционери, осветени от фаровете на патрулката.
– Да?
– Документите, моля.
– Случило ли се е нещо?
– Документите, ако обичате.
Ако милиционерите имаха опашки, те нямаше да се размятат доволно; ако имаха щръкнали уши, те щяха да са присвити назад. Старшият огледа намръщено синия паспорт на Андреас и го подаде на колегата си, който го отнесе към патрулката.
– Имате ли разрешение да бъдете тук?
– В известен смисъл.
– Сам ли сте?
– Както виждате. – Андреас отстъпи любезно. – Ще влезете ли?
– Трябва да се обадя по телефона.
– Заповядайте.
Милиционерът пристъпи предпазливо. Андреас подозираше, че милиционерът се страхува повече от собствениците на вилата, отколкото от възможността вътре да се спотайват въоръжени престъпници.
– Вилата е на родителите ми – обясни той.
– Познаваме председателя на Комитета. Но не и вас. Никой няма разрешение да бъде тук тази вечер.
– Пристигнах преди петнайсет минути. Похвална бдителност.
– Видяхме светлината.
– Наистина похвална бдителност.
От банята се чу гъргорене на изтичаща в канала вода; впоследствие Андреас си даде сметка колко е странно, че милиционерът не беше проявил никакъв интерес към банята. Той прелисти оръфано черно тефтерче, намери някакъв номер и го набра на телефона на председателя на Комитета. В онзи момент единственото, което имаше значение за Андреас, беше милиционерите да си тръгнат и да го оставят да пирува с малката Петра. Всичко останало беше толкова неприятно, че не му се мислеше за него.
– Другарю председател? – Милиционерът се представи и сковано докладва, че са заловили нарушител, който твърди, че е роднина. След това няколко пъти повтори: – Да, да.
– Дайте ми да поговоря с него – обади се Андреас.
Милиционерът му махна да замълчи.
– Искам да говоря с него.
– Слушам, веднага – рече милиционерът на председателя на Комитета.
Андреас се опита да дръпне слушалката. Милиционерът го блъсна в гърдите и го събори на пода.
– Не, опита се да вземе телефона... Точно така... Да, разбира се. Ще му предам... Слушам. – Милиционерът затвори и погледна Андреас. – Обирай си крушите и да не си стъпил повече тук.
– Ясно.
– Ако пак се появиш, няма да ти се размине толкова лесно. Председателят ясно го подчерта.
– Всъщност той не ми е истински баща – рече Андреас. – Просто случайно съвпадение на имената.
– Аз лично се надявам – отвърна милиционерът, – че някой ден ще се домъкнеш отново и аз пак ще съм дежурен тогава.
По-младият му колега се върна и му връчи паспорта на Андреас, старшият го прегледа с присвити устни и след това го хвърли в лицето на Андреас.
– На тръгване заключи вратата. Хаймана!
След като милицията си замина, той почука на вратата на банята и нареди на Петра да изгаси и да го чака вътре, без да мърда. После угаси другите лампи, излезе и се отправи в тъмното към гарата. Патрулката беше спряла с угасени фарове още на първия завой, Андреас помаха на милиционерите вътре. На следващия завой се шмугна зад няколко бора и изчака патрулката да мине. Тазвечерното приключение му беше нанесло немалки щети и той нямаше намерение да остане на сухо. Но когато най-сетне успя да се прокрадне обратно във вилата и завари Петра свита от страх на детското му легло, Андреас беше толкова ядосан от понесеното унижение, че изобщо не го интересуваше дали тя е в настроение, или не. Заповяда ѝ какво да направи в тъмното, а после Петра се разплака и заяви, че го мрази; чувството беше взаимно. Никога повече не я видя.
Три седмици по-късно получи покана за конференция, организирана от Германската християнска младеж в Западен Берлин. Предполагаше (макар че нямаше как да бъде сигурен, винаги това беше уловката), че на събитието ще е пълно с хора на бащиния му братовчед, ръководителя на разузнаването Маркус Волф, тъй като поканата беше препратена от Външното министерство с бележка да мине да си вземе изходната виза, която вече му била разрешена. Ясно беше, че премине ли границата, няма да му позволят да се върне в страната. Също толкова ясно бе, че поканата е предупреждение от баща му, наказание за неблагоразумното посещение във вилата.