Всички в страната копнееха за открит лист за пътуване повече, отколкото за кола. Примамката да бъдеш изпратен на досадна тридневна търговска конференция в Копенхаген беше достатъчна, за да накара обикновения гражданин да пише доноси за колегите, роднините и приятелите си. Андреас се смяташе за изключителен във всяко едно отношение и най-вече по отношение на презрението си към излизането в чужбина. Колко силно желаеха отровителят на датския крал и невярната кралица синът им да напусне замъка! Той се имаше за цвета на кралството, за негова рожба и негова гротескна противоположност и най-голямата му отговорност беше да не отстъпва от Берлин. Държеше самозваните му родители да знаят, че все още е на „Зигфелдщрасе“, да знаят, че знае за тях.
Само че да си изключителен означаваше да си самотен, а самотата пораждаше параноя и не след дълго Андреас започна да подозира, че Петра го е вкарала в капана, че глупостите ѝ за светотатството и къпането са били само начин да го прилъже да наруши мълчаливото споразумение с родителите си. И сега всеки път когато на прага на стаята му застанеше някое момиче с познатия пламък в очите, той си спомняше колко нехарактерно егоистично беше постъпил с Петра и колко унижен се беше почувствал от отношението на милиционерите и вместо да откликне на желанията на девойката, я засипваше с подигравки и я прогонваше. Чудеше се дали през цялото време не се е самозалъгвал за интереса си към момичетата, дали ненавистта, която изпитваше към номер петдесет и три, не само не е напълно истинска, а и не се отнася за всички останали от номер едно до номер петдесет и две. Дали, вместо да се наслаждава на ирониите си за сметка на държавата, не е бил съблазнен от същата тази държава с това, на което не е можел да устои.
Прекара пролетта и лятото в депресия и поради това сексът придоби още по-първостепенно значение в мислите му, ала тъй като Андреас изведнъж се беше изпълнил с недоверие както към себе си, така и към жените като цяло, той отказваше да потърси облекчението на плътските наслади. Избягваше да провежда разговори с подопечните си насаме и престана да обикаля младежките клубове на лов за безпризорни. Макар да рискуваше най-хубавата работа, която някой източногерманец в неговото положение можеше да се надява да намери, по цял ден се търкаляше в леглото и четеше английски романи, както криминалета, така и от забранените. (Тъй като майка му насила му беше натъпкала в главата Стайнбек, Драйзер и Дос Пасос, той не проявяваше интерес към американската литература. Дори и най-добрите американци бяха дразнещо наивни. Животът в Англия беше по-гаден и в този смисъл по-приятен.) Накрая реши, че това, което е отключило депресията му, са детското легло във вилата край Мюгелзее и усещането, че така и не е успял да скъса с него, че колкото повече се бунтува срещу родителите си и превръща живота си в укор към техния, толкова по-дълбоко затъва в детинското си отношение към тях. Само че едно беше да осъзнае причината за депресията, а съвсем друго да я преодолее.
Един следобед през октомври, седмия месец на въздържанието му, младият пастор в църквата на „Зигфелдщрасе“ дойде да поговорят за едно от момичетата, посещаващи църквата. Пасторът се беше издокарал с всички реквизити на общоприетата представа за бунтарски вид: брада, износено джинсово сако, модерен пиринчен кръст на врата, но проявяваше смирена отстъпчивост пред по-богатия житейски опит на Андреас и това определено беше от полза.
– За първи път ми направи впечатление преди две седмици – рече той, като седна на пода. Явно някъде беше чел, че седенето на пода допринася за взаимното разбирателство и издава християнско смирение. – Понякога остава около час, друг път чак до полунощ. Не се моли, само си пише домашните. Попитах я дали можем да ѝ помогнем с нещо. Тя като че ли се постресна, извини се, смятала, че е позволено да идва тук. Отговорих ѝ, че църквата е отворена за всеки в беда. Исках да я накарам да се разприказва, но нея я интересуваше единствено да се увери, че не нарушава някакви правила.
– И?
– Ти си възпитателят.
– Църквата не е точно по моята част.
– Разбираемо е, че си преуморен. От известно време не си толкова активен, както преди, но ние не те съдим.