Това беше последната глава от недовършената ѝ история и тя излезе на бял свят в четвъртата вечер, откакто Андреас беше встъпил в ролята си на възпитател. След като приключи с изповедта си в ледената църква, Анагрет се разплака. Като гледаше как това красиво момиче плаче, как по детски търка с юмручета очи, Андреас изведнъж изпита някакво странно усещане в тялото си. Той беше такъв подигравчия, любител на иронията и майстор на присмеха, че дори не можеше да осъзнае какво се случва с него: и той се беше разридал. Но поне си даваше сметка за причината за това. Плачеше за себе си, за това, което му се беше случило като малък. Беше се наслушал на разкази за сексуално насилие в детството, ала за първи път познатата история му се поднасяше от толкова добро момиче, момиче със съвършена коса, кожа и костна структура. Красотата на Анагрет беше пробила бронята му. Струваше му се, че той е същият като нея. Плачеше също така и защото я обичаше, и защото не можеше да я има.
– Можеш ли да ми помогнеш? – попита шепнешком тя.
– Не знам.
– Защо ме накара да ти разкажа, ако не можеш да ми помогнеш? Защо не спираше да ми задаваш въпроси? Държеше се така, сякаш можеш да направиш нещо!
Той поклати глава и си замълча. Анагрет сложи ръка на рамото му, едва-едва го докосна, ала и най-лекото съприкосновение с нея беше непоносимо. Андреас се сви и се разтресе от ридания.
– Толкова ми е жал за теб.
– Сега вече ти е ясно какво имах предвид. Наистина наранявам хората.
– Не, не е така.
– Може просто да му стана любовница. Да го накарам да се разведе с майка ми и да заживея с него.
– Не! – Той се стегна, отри лице. – Недей, той е извратен негодник. Знам го, защото и аз самият съм малко извратен. И мога да си го представя.
– Да постъпиш по същия начин?
– Никога. Заклевам се. Аз съм като теб, не съм като него.
– Но ако си малко извратен и в същото време си като мен, това означава, че и аз трябва да съм малко извратена.
– Не това исках да кажа.
– И все пак си прав. В такъв случай ще се прибера и ще му стана любовница. Щом съм извратена. Благодаря за помощта, другарю възпитател!
Андреас я хвана за раменете и я завъртя към себе си. Сега в очите ѝ се четеше единствено недоверие.
– Искам да ти бъда приятел – рече той.
– Знаем докъде води приятелството.
– Не си права. Остани и нека да помислим. Нека бъдем приятели.
Тя се дръпна и скръсти ръце на гърдите си.
– Може да се обърнем направо към Щази – предложи Андреас. – Той е нарушил клетвата си. Заподозрат ли, че може да ги злепостави, те ще го изхвърлят като мръсен парцал. За тях той е само някакъв дребен сътрудник, пълна нула.
– Не – възрази тя. – Ще решат, че лъжа. Не ти разказах всичко, срам ме е. Нарочно се опитвах да привлека вниманието му.
– Няма значение. Ти си на петнайсет. Според закона не носиш отговорност. Освен ако не е пълен глупак, сега той би трябвало да е обезумял от страх. Ножът е в теб.
– Дори и да ми повярват, това ще провали живота на всички, включително и моя. Няма да имам дом, няма да мога да отида в университета. Дори и сестра ми ще ме намрази. По-добре да му давам това, което иска, докато не стана достатъчно голяма да се изнеса.
– Това ли искаш?
Тя поклати глава.
– Нямаше да съм тук, ако го исках. Но сега виждам, че никой не може да ми помогне.
Андреас не знаеше какво да отговори. Той искаше тя да дойде да живее с него в мазето на църквата. Можеше да я закриля, да я образова, да упражнява английския си с нея, да я обучава като възпитател и да ѝ бъде приятел, да живее с нея така, както крал Лир си представя живота с Корделия, да следят вестите от дворците и да се смеят кой пропада и кой се издига.7 След време може би щяха да станат семейство, семейството от мазето, и да си живеят в усамотение.