– И ще го направиш заради мен?
– За кого друг? Ти заслужаваш по-добър живот. Готов съм да рискувам, за да го получиш.
– Не просто рискуваш. Съвсем сигурно е, че ще те хванат.
– А ако за миг допуснем, че няма да ме хванат, би ли ми позволила да го направя?
– Мен трябва да убиеш, не него. Постъпвам ужасно спрямо сестра ми и майка ми.
Той въздъхна.
– Харесвам те, Анагрет, много даже. Но преиграването и излишното драматизиране не са ми по вкуса.
Думите му попаднаха право в целта, веднага го видя. Очите ѝ заблестяха, не лумна чак пламък, но определено просветнаха искрици. При тази гледка нещо в слабините му трепна и за миг Андреас ги възненавидя, не искаше от това да излезе поредното прелъстяване. Искаше Анагрет да е пътят, който ще го изведе от пустошта на лъстта.
– Никога не бих могла да го направя – каза тя и се извърна настрани.
– Естествено. Просто си говорим.
– И ти преиграваш. Каза, че си най-важният човек в страната.
Можеше да изтъкне, че е изрекъл това смехотворно твърдение иронично, ала си даде сметка, че това е само наполовина вярно. Иронията беше хлъзгава, искреността на Анагрет беше непоклатима.
– Права си – каза той с благодарност. – И аз преигравам. Още нещо, по което си приличаме.
Тя раздразнено сви рамене.
– И тъй като само си говорим, можеш ли наистина да караш мотора?
– Искам само отново да бъда нормална. Не искам да бъда като теб.
– Добре. Ще се опитаме да те направим отново нормална. Но ако можеш да караш мотора, ще ни е от полза. Аз лично никога не съм се качвал на мотор.
– Като джудото е – отвърна Анагрет. – Стараеш се да го следваш, не да му се противопоставяш.
Сладката малка джудистка. Тя продължи по същия начин, затръшваше вратата в лицето му и после я открехваше, отхвърляше всяко предложение, а след това отстъпваше и приемаше, докато не стана късно и дойде време да си върви. Разбраха се, че няма смисъл да се връща в църквата, освен ако не е готова да осъществят замисъла му или да се премести да живее в мазето. Това бяха единствените два варианта, за които се сетиха.
След като Анагрет престана да идва в църквата, Андреас нямаше как да се свърже с нея. Шест дни подред всеки следобед той сядаше на пейките пред олтара и чакаше, докато не станеше време за вечеря. Беше почти сигурен, че никога повече няма да я види. Тя беше малка, ученичка, не го харесваше, или най-малкото не го харесваше достатъчно, а и омразата ѝ към пастрока беше по-слаба от неговата. Нямаше да издържи и или щеше да отиде сама в Щази, или щеше да приеме да бъде насилвана. Тази мисъл носеше известно облекчение на Андреас в точещите се часове на отминаващите следобеди. От гледна точка на личния опит, сериозното обмисляне на убийство почти се равняваше на извършването му, като освен това притежаваше допълнителното преимущество, че не носеше никакъв риск. Измежду това, да бъдеш в затвора или да не бъдеш в затвора, второто очевидно беше за предпочитане. Но страхът, че никога повече няма да види Анагрет, не спираше да го гризе. Представяше си я как старателно и послушно упражнява хватките си в клуба по джудо и потъваше в самосъжаление. Отказваше да си представя какво се случва в дома ѝ вечер.
Тя се появи на седмия ден, изглеждаше бледа и отслабнала, беше облечена с грозно шушляково яке, каквото носеха половината юноши в Републиката. Над „Зигфелдщрасе“ се сипеше отвратителен студен дъждец. Анагрет седна на последния ред, сведе глава и замачка меките си повехнали ръце. Като я видя след седмица, в която само си я беше представял, Андреас смаяно си даде сметка за разликата между любовта и похотта. Любовта се оказваше сковаваща душата, свиваща стомаха, замайваща главата, непонятно клаустрофобична: усещане за безкрайност, натъпкана вътре в него, безкрайна тежест, безкрайни възможности, само с един малък отдушник в лицето на треперещо бледо момиче с грозно яке. И през ум не му минаваше да я докосне. Идеше му да се хвърли в краката ѝ.
Той седна немного близо до нея. Доста дълго, поне няколко минути, мълчаха. Любовта преобразяваше начина, по който Андреас възприемаше накъсаното ѝ дишане през устата и треперещите ръце, изваждаше на показ несъответствието между извънмерното значение, което Анагрет имаше за него, и обикновеността на шумното дишане, всекидневността на ученическите ѝ пръсти. Мина му странната мисъл, че е нередно, нередно в смисъл на грешно, да убие човек, който, колкото и да е извратен, също я обича, по-скоро би трябвало да изпитва състрадание към него.
– Трябва да отида на тренировка – каза тя накрая. – Нямам много време.
– Радвам се да те видя – рече той.
Имаше чувството – и това чувство също беше породено от любовта – че по-истинно твърдение не е изричал никога в живота си.