– Кажи ми направо какво трябва да направя.
– Сега май не е най-подходящият момент. По-добре ела някой друг път.
Анагрет поклати глава, косата ѝ падна върху лицето. Тя не я прибра.
– Кажи ми какво трябва да направя.
– По дяволите! – изруга той искрено. – И мен ме е страх.
– Не вярвам.
– Защо просто не избягаш? Ела да живееш тук. Ще ти намерим стая.
Тя затрепери още по-силно.
– Ако не искаш да ми помогнеш, сама ще го направя. Мислиш се за лош, но не си, аз съм лошата.
– Недей така. – Андреас хвана треперещите ѝ ръце. Те бяха ледени и тъй обикновени, тъй обикновени; обичаше ги. – Ти си добър човек. Просто си попаднала в кошмар.
Анагрет завъртя лице към него и той зърна през косата пламъка в очите ѝ, този път истински пламък.
– Ще ми помогнеш ли да се измъкна от него?
– Искаш ли го?
– Обеща, че ще ми помогнеш.
Струваше ли си да го направи, имаше ли и един човек на този свят, заради когото да си струва? Той все още продължаваше да си задава този въпрос, ала въпреки това пусна ръцете ѝ и извади от джоба на сакото листче с нарисувана карта.
– Къщата е ето тук. Добре е предварително да отидеш с градската железница да огледаш мястото, за да се ориентираш после по-лесно. Иди по тъмно и внимавай, може да има милиция. Накарай го да угаси фаровете преди последния завой и след това избутайте мотора зад къщата. Има пътека, може да се мине. И не забравяй да си свалиш каската. За коя вечер сте се разбрали?
– Четвъртък.
– Кога започва смяната на майка ти?
– В десет.
– Не се прибирай за вечеря. Кажи му, че ще го чакаш при мотора в девет и половина. Не бива никой да те види да излизаш от блока с него.
– Добре. Ти къде ще си?
– Не се тревожи за това. Минете през задната врата. Всичко останало ще е така, както го говорихме.
Тя потрепери спазматично, сякаш щеше да повърне, но се овладя и прибра картата в джоба на якето.
– Нещо друго?
– Предложила си му, нали? Да се видите там.
Анагрет кимна отсечено.
– Извинявай – рече той.
– Друго?
– Само едно. Погледни ме.
Тя остана свита като виновно куче, направило беля, но извърна глава към него.
– Кажи ми честно. Защо го правиш, защото аз го искам или защото ти го искаш?
– Има ли значение?
– Голямо. Всичко зависи от това.
Анагрет отново сведе поглед към скута си.
– Просто искам да се свърши. По един или друг начин.
– Знаеш, че каквото и да стане, дълго време няма да може да се виждаме. Няма да можем да поддържаме никаква връзка.
– И така май е по-добре.
– Помисли си хубаво. Ако вместо това дойдеш тук, ще можем да се виждаме всеки ден.
– Не мисля, че това е по-добрият вариант.
Андреас вдигна поглед към пожълтелия таван на църквата, каква невероятна подигравка беше това: след като сърцето му най-сетне се беше спряло на някого, той не само че не можеше да го има, но дори и не му беше дадено да го вижда. И въпреки това се чувстваше добре. В безсилието имаше сладост. Кой би предположил? В ума му се въртяха всевъзможни клишета за любовта, глупави мъдрости и стихчета от песни.
– Закъснявам за тренировка – каза Анагрет. – Трябва да тръгвам.
Той затвори очи, за да не я гледа как излиза.
4 Жаргонна немска дума, която в стилистиката на социалистическия период може да бъде преведена като „сваляч на морално разложени девойки“. – Б. пр.
5 Народна милиция (нем.). – Б. пр.
6 В ГДР гимназия, която дава правото да продължиш образованието си в университет. – Б. пр.
7 У. Шекспир, „Крал Лир“, Действие V, Сцена I, прев. В. Петров. – Б. пр.
* * *
Лесно е да се хвърли вината върху майката. Животът е злощастен парадокс: желанието е неутолимо, а ресурсите са ограничени, раждането е само път към смъртта, така че защо да не обвиниш човека, който те е обрекъл на живот? Да, навярно е несправедливо. Но майка ти винаги може да вини своята майка, която да вини своята и така нататък чак до Райската градина. Хората открай време хвърлят вината върху майките, макар че повечето, в това Андреас беше сигурен, го заслужаваха далеч по-малко от неговата.
Всичко е предрешено, и то в ущърб на детето, поради някаква случайност в мозъчното развитие: майката разполага с три-четири години да бърника из главата ти, преди твоят хипокампус да започне да задържа дълготрайни спомени. Говориш ѝ, откакто си на една годинка, а още по-дълго си я слушал, но не помниш и една своя или нейна дума, отпреди хипокампусът да се задейства. И когато съзнанието ти отвори малките си очички за първи път, набързо установява, че вече си влюбен до уши в майка си. И като изключително умно и схватливо момче, ти вярваш в историческата неизбежност на социалистическата работническа държава. Тайно в себе си майка ти може и да не вярва, но ти вярваш. Превърнал си се в личност още преди да се сдобиеш със съзнателно Аз. Телцето ти е било много по-навътре в майчината утроба, отколкото някога е стигал пенисът на баща ти, промушил си цялата си глава измежду краката ѝ и след това дълго си бозал от цицките ѝ всеки път когато ти се е приисквало, само че колкото и да се напъваш, нищо от това не можеш да си спомниш. И така от самото начало се оказваш отчужден от себе си.