Бащата на Андреас беше един от най-младите членове на Централния комитет и имаше най-творческата работа в Републиката. Като главен икономист на държавата, той беше отговорен за цялостното подправяне на данните, за показването на ръст в производителността там, където го нямаше, за балансирането на бюджета, който с всяка година все повече се отдалечаваше от действителността, за нагласяването на официалните обменни курсове така, че да се усети ползотворното въздействие от тази твърда валута, която Републиката успее да прилапа или измоли отнякъде, за разкрасяването на малкото реални успехи на икономиката и за измислянето на оптимистични оправдания за множеството ѝ провали. Висшето партийно ръководство можеше да си позволи да гледа недоумяващо или цинично на неговите числа, но той самият трябваше да вярва във версията, която разказваше. Това изискваше политическа непоклатимост, известно самозалъгване и най-вече самосъжаление.
Един от повтарящите се рефрени в детството на Андреас бяха постоянните оплаквания на баща му от несправедливостта, с която е принудена да се бори държавата на германските работници. Нацистите преследвали комунистите и едва не унищожили Съветския съюз, затова Москва имала пълни основания да изисква репарации, а в същото време Америка заделяла огромни суми от и без това оскъдните средства на своята потискана работническа класа и ги изпращала на Западна Германия, за да създаде илюзорна представа за благоденствие, като така прилъгвала слабите и лековерни източногерманци да пресичат границата. „В цялата човешка история няма друга държава, която да е възникнала при толкова неблагоприятни обстоятелства – обичаше да казва той.– Започнахме да градим от пепелища, нямаше ръка, която да не е вдигната срещу нас, а успяхме да нахраним и облечем нашите граждани, да им осигурим жилища и да ги изучим, да им обезпечим сигурността, на която се радват само най-богатите на Запад.“ Изразът „нямаше ръка, която да не е вдигната срещу нас“ винаги трогваше Андреас. За него баща му беше най-великият мъж на света, мъдрият и добросърдечен защитник на презрения и обграден от зложелатели германски пролетариат. Нима някой можеше да заслужава по-голямо съчувствие от страдащия онеправдан народ, който се беше съхранил и извоюваше победа след победа единствено благодарение на вярата в себе си? Въпреки че „няма ръка, която да не е вдигната срещу нас“?
Баща му обаче беше изключително натоварен и често пътуваше до Москва и до другите държави от Варшавския договор. Истинската любов на Андреас беше майка му Катя, която беше също толкова невероятна и много по-често беше на разположение. Тя беше красива, разкрепостена и остроумна, единствено в политическите си възгледи беше закостеняла. Късо подстриганата ѝ по момчешки коса беше с неподражаем червен цвят, искряща, но естествена на вид червенина, получавана с помощта на една произвеждана на Запад боя, до която имаха достъп само най-привилегированите. Катя беше перлата в короната на Републиката, жена със смайващо телесно и интелектуално очарование, която, за разлика от повечето хора като нея, беше избрала да остане в родината. Никой не следваше партийната линия с по-пъргава стъпка от нея. Андреас беше ходил на нейни лекции и беше виждал как тя запленява студентите, как ги омагьосва с червената си коса и гладката си реч, която се лееше свободно без помощта на предварително приготвени записки. Катя знаеше големи откъси от Шекспир наизуст, можеше да цитира всеки стих, който се окажеше нужен на потока на мисълта ѝ, и след това да го преведе на немски за по-несхватливите, без да кривне и на косъм от правата линия: датската трагедия беше притча за лъжливото класово съзнание и неговото падение, Полоний беше пародиен образ на буржоазната интелигенция, русият принц беше пророк и предтеча на Маркс, Хорацио беше неговият Енгелс, а Фортинбрас, същински Ленин, агент и гарант на революционното съзнание, пристигнал на датския еквивалент на Финландската гара. Ако някой се възмутеше от високото самомнение на Катя, ако някой се притеснеше от нейната пламенност (безопасността беше в сивотата), тя набързо приспиваше подозренията срещу себе си, като изтъкваше, че е партиен секретар на факултета.