В колежа Пип беше прихванала отнякъде представата – мозъкът ѝ беше като лепкав от статичното електричество балон и привличаше хвърчащите във въздуха идеи – че да прекарваш неделните сутрини с хартиеното издание на „Ню Йорк Таймс“ в някое кафе е върхът на цивилизования живот. Това се беше превърнало в навик и честно казано, независимо откъде се беше появила тази идея, Пип наистина се чувстваше като цивилизован човек най-вече в неделя сутрин. Без значение до колко късно беше купонясвала, в осем сутринта си купуваше „Таймс“, влизаше в „Пийтс“, поръчваше кифличка и голямо капучино, настаняваше се на любимата си маса в ъгъла и с радост потъваше в свой собствен свят през следващите няколко часа.
През зимата Пип беше забелязала в „Пийтс“ симпатичен слабичък младеж със същия неделен ритуал. В продължение на няколко седмици, вместо да преглежда новините, тя се мъчеше да си представи как изглежда в неговите очи и се чудеше дали да вдигне поглед и да го улови как я зяпа, докато накрая не стана ясно, че или трябва да го заговори, или да си намери ново любимо кафе. Следващия път, когато срещна погледа му, тя се опита да кимне подканващо, жестът ѝ се стори толкова немощен и изкуствен, че незабавният му ефект я смая. Младежът веднага се премести на нейната маса и смело предложи, щом и без това са тук по едно и също време всяка седмица, да си делят вестника и така да спасят някое дърво.
– А ако и двамата искаме да четем една и съща страница едновременно? – попита Пип леко враждебно.
– Ти беше първа тук – отвърна младежът, – така че ти се полага да избираш.
След това той се оплака, че родителите му в Колидж Стейшън, Тексас, прахоснически купували по два броя на неделния „Таймс“, за да не се карат кой какво да чете.
Подобно на куче, което знае само името си и пет прости думи на човешки език, Пип чу единствено, че непознатият произхожда от нормално семейство с двама родители с излишни пари.
– Само че това е единственото време в седмицата, което си е само мое – рече тя.
– Извинявай – дръпна се той. – Стори ми се, че искаш да ме заговориш.
Пип не знаеше как да не се държи враждебно с момчета на своята възраст, които проявяват интерес към нея. Част от обяснението бе, че единственият човек на света, на когото вярваше, беше майка ѝ. От опита си в гимназията и колежа Пип беше установила, че колкото по-мил е младежът, толкова по-болезнено ще е и за двамата, щом той осъзнае, че тя е по-смахната, отколкото подсказва добросърдечното ѝ излъчване. Още обаче не се беше научила как да не иска да бъдат мили с нея. Лошите момчета майсторски го долавяха и се възползваха от това. Така че Пип не можеше да има вяра нито на милите, нито на немилите, а и освен това не можеше да прецени кой от кои е, докато не преспи с него.
– Може да пием кафе някой друг път – предложи тя. – Не в неделя сутринта.
– Ами добре – отвърна младежът колебливо.
– Тъй като, след като поговорихме, вече може да не се зяпаме постоянно. Всеки ще си чете своя вестник, като родителите ти.
– Между другото, аз съм Джейсън.
– Аз съм Пип. И щом вече се познаваме, определено няма нужда да продължаваме да си мятаме погледи. Аз ще си мисля: „О, това е просто Джейсън“, а ти може да си мислиш: „О, това е просто Пип“.
Той се засмя. Оказа се, че е завършил математика в „Станфорд“ и е сбъднал мечтата на всеки студент по математика да работи за фондация, подпомагаща образованието по математика в Америка, като едновременно с това пише учебник, който щял да революционизира преподаването по статистика. След две срещи Пип реши, че го харесва достатъчно, за да преспи с него, преди някой от тях да пострада. Ако изчакаше прекалено дълго, Джейсън щеше да установи, че е затънала до шия в дългове и отговорности, и щеше да избяга презглава. Или пък тя щеше да му признае, че е хлътнала дълбоко по по-възрастен мъж, който не просто не вярва в парите – не вярва не само в американския долар, а изобщо не вярва в смисъла на притежаването на пари – а и е женен.
За да не бъде съвсем потайна, тя разказа на Джейсън за доброволческата си „работа“ в подкрепа на ядреното разоръжаване, но по тази тема той като че ли знаеше толкова много повече от нея, макар това да беше нейната „работа“, а не негова, че Пип изпита известна неприязън. За щастие, Джейсън беше бърборко, възторжен почитател на Филип К. Дик, „В обувките на сатаната“, морските видри и пумите, приложната математика и най-вече на своя геометричен метод за преподаване на статистика, който ѝ обясни толкова добре, че тя почти го разбра. На третата им среща– в един китайски ресторант, където трябваше да се преструва, че не е гладна, тъй като последният ѝ чек със заплатата от „Възобновяеми решения“ още не беше пристигнал – Пип се оказа на кръстопът: или да рискува с истинско приятелство, или да потърси спасение в безопасността на необвързващия секс.