Освен това Катя произхождаше от славен род. През 1933 година, след подпалването на Райхстага и забраната на комунистическата партия, по-умните и по-големите късметлии от партийното ръководство бяха избягали в Съветския съюз, където бяха преминали обучение в НКВД, а останалите се бяха разпилели из Европа. Майката на Катя имаше британски паспорт и беше успяла да емигрира в Ливърпул заедно със съпруга си и двете си дъщери. Мъжът ѝ си беше намерил работа на пристанището и се беше доказал като достатъчно полезен съветски агент, за да не изпадне в немилост; Катя твърдеше, че си спомня как Ким Филби е гостувал у тях. След избухването на войната английските власти любезно, но твърдо бяха преместили семейството в провинцията в Уелс и там то беше изчакало края на бойните действия. Без по-голямата сестра на Катя, омъжила се за музикант от оркестър, свирещ суинг, родителите се върнаха в Източен Берлин, участваха в празничната манифестация, получиха публични похвали за съпротивата си срещу фашизма и след това тихомълком бяха изпратени в изгнание в Росток от обученото от НКВД държавно ръководство, което Съветският съюз беше сложил на власт. Единствено на Катя позволиха да остане в Берлин, тъй като беше студентка. Баща ѝ се обеси в Росток през 1948 година, а майка ѝ се срина психически и беше затворена в лудница, където и почина. По-късно Андреас започна да подозира, че е възможно тайните служби да имат пръст в самоубийството на дядо му и лудостта на баба му, но тази утеха беше политически неприемлива за Катя. Нейната звезда изгря със залеза на родителите ѝ, които сега без никаква опасност можеше да бъдат почитани като герои. Катя беше назначена за професор в университета и се омъжи за свой колега, който беше прекарал военните години в Съветския съюз при роднините си от семейство Волф и там беше учил икономика.
Благодарение на майка му детството на Андреас беше необикновено. Тя му позволяваше всичко и в замяна изискваше единствено той да е винаги до нея и да ѝ се възхищава. Възхищението му идваше естествено. В университета Катя преподаваше Anglistik и от самото начало говореше на сина си на немски и на английски, като често смесваше двата езика в едно изречение. Това беше страшно забавно. Du hast ein bloody awful mess gemacht! The Vereinigten Staaten are rotten! Is that a fart oder eine Ausfahrt I smell? Willst du ein otheres Stück creamcake? What goeth in thy little head on?8 Тя отказваше да го даде на детска градина, искаше го само за себе си и беше достатъчно привилегирована това да ѝ се размине безнаказано. Той започна да чете толкова малък, че не си спомняше някой да го е учил. Помнеше обаче как спеше на спалнята при майка си, когато баща му го нямаше; помнеше и хъркането на баща си, когато се опита да се промъкне при тях една нощ, помнеше как се уплаши от хъркането, а тя стана, отнесе го в стаята му и остана да спи при него. Каквото и да направеше, получаваше похвала от нея. Когато се тръшкаше и хленчеше на инат, майка му сядаше на пода и започваше да плаче заедно с него и ако това го ядосаше и го накараше да увеличи децибелите, тя също се разреваваше по-силно, докато накрая смешната ѝ преструвка отвлечеше вниманието му от собственото му страдание. Той се разсмиваше и Катя се засмиваше заедно с него.
Веднъж Андреас толкова ѝ се ядоса, че я ритна в пищяла и тя закуцука из всекидневната, правеше се, че ужасно я боли, и крещеше на английски: „Докоснат! Няма спор!“9. Беше толкова смешно и едновременно с това дразнещо, че той изтича и я ритна отново, по-силно. Сега обаче майка му се свлече на пода и застина неподвижно. Андреас се засмя и се зачуди дали да я ритне за трети път, това беше страхотна игра. Но тъй като тя не помръдваше, той се разтревожи и коленичи до главата ѝ. Катя дишаше, не беше мъртва, но погледът ѝ беше отнесен.
– Мамо?
– На теб приятно ли ти е да те ритат? – прошепна тя безизразно.
– Не.
Катя не каза нищо повече, но той беше изключително преждевременно развит и веднага се засрами от постъпката си. Нямаше нужда майка му да му обяснява кое е редно и кое – не, и тя никога не го правеше. Андреас започна да я побутва и подръпва, опита се да я вдигне, нареждаше: „Мамо, мамо, извинявай, че те ритнах, стани, моля те“. И тогава тя заплака, не престорено, а с истински сълзи. Той престана да я побутва, не знаеше какво да прави. Изтича в стаята си и също заплака, като се надяваше, че тя ще го чуе. Съдра се от рев, ала майка му така и не дойде. Той избърса сълзите си и се върна във всекидневната. Тя лежеше на пода в същото положение, очите ѝ бяха отворени.
– Мамо?