– Нищо лошо не си направил – прошепна тя.
– Не те нараних, нали?
– Ти си съвършен. Светът не е.
Майка му не помръдваше. Единственото, което му дойде на ума, беше да се върне в стаята си и да легне неподвижно като нея. Но това бързо му омръзна и той взе една книга. Още четеше, когато чу баща си да се прибира. „Катя? Катя!“ Стъпките на баща му отекваха строго, ядосано. След това се разнесе плесница. След миг втора. После отново стъпките на баща му, после и на майка му, после тракане на тенджери и тигани. Андреас отиде в кухнята, майка му го посрещна с нежна усмивка, познатата нежна усмивка, и го попита какво чете. Докато вечеряха, родителите му си говореха както обикновено, щом баща му споменеше някого, майка му подхвърляше нещо забавно и леко язвително по негов адрес, на което той отговаряше: „От всеки според способностите“, или с някоя друга подобна партийна мъдрост, а тя се обръщаше към Андреас и му намигваше. Колко я обичаше! Обичаше ги и двамата! Случилото се по-рано беше сън, лош сън.
Много от първите му спомени бяха от заседания в университета, на които тя го беше водила. Майка му го настаняваше да седне в ъгъла, встрани от заседателната маса, и той, като истински вундеркинд, четеше илюстровани издания, на немски Вернер Шмол, „Nackt unter Wölfen“, „Kleine Shakespeare – Fabeln für junge Leser“10, на английски „Робин Худ“ и Стайнбек, докато събралите се преподаватели се надпреварваха да предлагат нови начини да съчетаят програмата по английски с класовата борба в помощ на немските работници. Никъде другаде в университета не се провеждаха толкова потискащо доктринерски заседания, а причината за това беше, че Катедрата по английски се смяташе за маловажна и постоянно биваше подлагана на критики. Андреас разви едва ли не телепатична връзка с майка си, знаеше кога да вдигне поглед от книгата, за да улови нейното намигване, което му казваше, че заедно трябва да изтърпят това мъчение и че те двамата са по-умни от всички останали. На колегите ѝ навярно не им беше приятно в стаята да има малко дете, но Андреас отрано можеше сам да си се занимава с нещо и беше толкова свързан с майка си, че усещаше какво би я изложило и никога не го правеше. Само в крайни случаи ставаше и я дръпваше за ръкава да го заведе до тоалетната.
При едно от по-дългите заседания – така разказваше Катя, Андреас не помнеше този случай – той заклюмал над книгата и отпуснал глава на облегалката на стола. Един от колегите на Катя, в опит навярно да прояви тактичност и без да знае за езиковите му умения, предложил на английски момчето да отиде да „залегне“ в кабинета ѝ. Щом го чул, Андреас веднага скочил и извикал на английски: „Който казва „заляга“ вместо „поляга“, сам се излага!“. Вярно, той от малък беше усвоил разликата между „залягам“ и „полягам“ и имаше високо мнение за своите способности, ала въпреки това не му се вярваше на шест години да е бил чак толкова умен. Катя настояваше, че е било точно така. Това беше една от многото ѝ истории за преждевременното му развитие: как английският на шестгодишния ѝ син бил по-добър от този на колегата ѝ в университета. Постоянното ѝ разказване не смущаваше кой знае колко Андреас, макар че той по-късно стигна до извода, че е трябвало. От малък се беше научил да не обръща внимание на майчината си гордост, смяташе я за подразбираща се и не се замисляше за нея.
Щом пое по пътя на дисциплинирането и индоктринирането в началното училище, той започна да прекарва по-малко време с майка си, ала дотогава вече беше напълно убеден, че е случил на най-добрите родители на света. Все още му беше приятно да се прибере у дома и да кръстоса словесни шпаги с майка си на немски и на английски, сега беше в състояние да вникне по-задълбочено в любимите ѝ пиеси и романи и да бъде такъв, какъвто не беше баща му: читател и почитател на художествената литература; и макар че едновременно с това беше в състояние да види по-ясно, че майка му не е съвсем уравновесена (имаше и други психически сривове, на пода в кабинета, в банята, чести необясними отсъствия, последвани от невероятни оправдания), Андреас се отнасяше към приятелите и съучениците си със своего рода noblesse oblige11, приемаше за даденост, че техните майки далеч не са толкова невероятни като неговата. Това убеждение устоя до пубертета.
На теория в Републиката на пошлостта нямаше нужда от психолози, тъй като неврозите бяха буржоазно заболяване, патологичен израз на противоречия, които по дефиниция нямаше как да съществуват в идеалната работническа държава. Въпреки това психолози се намираха, макар и малко, и когато Андреас беше на петнайсет, баща му го изпрати при един от тях. Андреас беше обвинен, че се е опитал да се самоубие, но видимият симптом беше прекомерно онаниране. Според него преценката кое е прекомерно беше крайно субективна, а и майка му смяташе, че това е съвсем нормален етап от пубертета, ала въпреки това той беше склонен да приеме, че баща му може и да е прав. Откакто беше открил извеждащия го от самоотчуждението таен проход под формата на възможността сам да си доставя наслада – едновременно беше хем доставчик, хем получател на удоволствието – Андреас все повече загърбваше всяка друга дейност, която му пречеше.