Най-времеемката от тези дейности беше футболът. Източногерманската интелигенция гледаше отвисоко на този спорт, само че на десет години Андреас вече беше попил майчиното си презрение към домораслата интелигенция. В споровете с баща си той изтъкваше, че Републиката е държава на работниците, а футболът е спортът на работническите маси, но това беше циничен аргумент, достоен за майка му. Всъщност харесваше футбола, защото той го отделяше от съучениците му, чието високо самочувствие беше без покритие. Андреас принуди най-добрия си приятел Йоахим, за когото беше мерилото за вкус и за обноски12, да се запише заедно с него в юношеската школа. Ходеха да тренират на един стадион доволно далеч от „Карл Маркс Алее“ и с разговорите си за Бекенбауер и „Байерн Мюнхен“ успешно се „цепеха“ от съучениците си. Впоследствие, след като видя призрака, Андреас се хвърли презглава в спорта, тренираше с другите на стадиона и сам във „Вебервиезе“13, тъй като се смяташе за невероятен голмайстор, а и това отвличаше мислите му от призрака.
Само че от него нямаше как да излезе голмайстор, а леснотата на самозадоволяването още повече изостряше недоволството му от защитниците, които постоянно проваляха опитите му да вкара. Сам, в стаята си, можеше да вкарва на воля. Там изпитваше недоволство единствено от това, че след като вкараше прекалено много пъти и не можеше да го направи отново, му ставаше скучно и се потискаше.
Като помощно средство да разпалва възбудата си, Андреас започна да скицира с молив голи женски тела. Първите му рисунки бяха изключително нескопосани, но той установи, че има някакъв талант, особено когато работеше по модели от списание, които разсъбличаше, докато ги прерисуваше; освен това откри, че ако, докато рисува с една ръка, другата е в гащите му, може да удължи приятната тръпка с часове. Върху по-несполучливите рисунки се изпразваше, смачкваше ги на топка и ги изхвърляше. По-хубавите ги пазеше и ги доизкусуряваше, отлагаше до последно изписването на балончета с мръснишки подкани и въздишки като в комиксите, тъй като, макар идеализираните лица и тела да си оставаха прекрасни, после се срамуваше от думите, които ги беше накарал да изговорят.
В крайна сметка Андреас съобщи на родителите си, че се отказва от футбола. Майка му одобряваше ipso facto14 всяко нещо, което той направеше, ала този път баща му заяви, че в такъв случай трябва да си намери друго здравословно и също толкова времеемко занимание; затова, на път за вкъщи от тренировките една вечер, Андреас се хвърли от моста на „Райнщрасе“ в рехавите храсталаци, където, съвсем случайно, за последно беше видял призрака. Счупи си глезена и обясни на родителите си, че е скочил от глупост, да се докаже пред приятелите си.
Единственото, с което всички в Републиката разполагаха в изобилие, беше време. Каквото не успееш да свършиш днес, спокойно се отлагаше за утре. Всичко друго не достигаше, ала времето се точеше безкрайно, особено ако си със счупен глезен и си изключително умен. Домашните бяха фасулска работа за момче, което четеше от тригодишно и от петгодишно знаеше таблицата за умножение; да се фука пред съучениците с интелигентността си, бързо омръзваше; момичетата не го интересуваха, а откакто беше видял призрака, вече не му беше приятно да разговаря с майка си. Тя си беше все така интересна, по време на вечеря размахваше интересността си под носа му като парче сочен плод, ала той беше загубил апетит за нея. Живееше в безбрежна пролетарска пустиня на безкрайно време и отегчение и затова не виждаше нищо нередно, нито пък прекомерно в това, да отделя голяма част от деня си, за да твори красота: да преобразява празния лист в красиви женски лица, които дължаха съществуването си на него, и едновременно с това да преобразява свития мек плужек в гащите си в як, здрав токмак. До такава степен престана да се срамува от творенията си, че започна да рисува на дивана във всекидневната и понякога толкова се вглъбяваше в творчеството си, че забравяше да се самозадоволи.
– Кой е това? – попита един ден майка му, надничайки иззад рамото му.
Тонът ѝ беше игрив.
– Никой – отвърна той. – Просто лице.