– Това лице все трябва да принадлежи на някого. Някоя съученичка?
– Не.
– Доста си добър. С това ли се занимаваш, като се затвориш в стаята си?
– Да.
– Имаш ли и други рисунки? Искам да ги видя.
– Не.
– Личи си, че имаш талант. Покажи ми и другите рисунки.
– Изхвърлям ги, след като ги завърша.
– И няма нито една?
– Точно така.
Майка му се намръщи.
– Нарочно ли го правиш? За да ме нараниш?
– Мисълта за теб изобщо не ми е минавала през ума, честна дума. Ако беше така, това щеше да е обезпокоително, нали?
– Мога да ти помогна – рече тя, – но трябва да говориш с мен.
– Не искам да говоря с теб.
– На тази възраст е нормално да се възбуждаш от рисувани изображения. Да изпитваш влечение, е съвършено здравословно. Мен ме интересува единствено чие е това лице.
– Това е измислено лице, майко.
– В рисунката обаче се долавя нещо лично. Сякаш много добре знаеш на кого трябва да е това лице.
Андреас не отговори, прибра листа в една папка и се скри в стаята си, като затръшна вратата. Когато отвори папката, нарисуваното лице му се видя грозно. Отвратително, отвратително. Той скъса листа. Майка му почука на вратата и надникна.
– Защо скочи от моста? – попита тя.
– Казах ти. Предизвикаха ме.
– Искаше ли да се нараниш? Кажи ми истината, важно е. Ако направиш това, което баща ми ми причини, няма да го преживея.
– Казах ти вече, Йоахим ме провокира.
– Твърде умен си, че да направиш такава глупост само за да се покажеш.
– Уф, хубаво. Исках да си счупя крака, за да имам повече време да си бия чекии.
– Не се прави на шут.
– Моля те, махни се, че да си бия една чекия. – Думите сами изскочиха от устата му, но шокът от произнасянето им на глас като че ли изключи задръжките му. Той скочи, закуцука към нея и разтреперан, ухилен до уши, заповтаря: – Моля те, махни се, че да си бия една чекия! Моля те, махни се, че да...
– Престани!
– Аз не съм като баща ти. Аз съм като теб. Но поне не засягам никой друг. Вредя единствено на себе си.
Попадението му я накара да се изчерви.
– Говориш глупости.
– Естествено. Аз съм лудият. Не мога да различа дори сокол от сойка!15
– Стига си се правил на Хамлет.
– Премного сродник, твърде малко син!
– Влязла ти е в ума някаква съвсем погрешна представа – рече тя. – И то почерпана от книга, не от действителността. Тези намеци страшно ме дразнят. Започвам да мисля, че баща ти е прав, не биваше да ти позволявам да четеш книги, които не са за възрастта ти. Все още мога да те предпазя, но трябва да ми се довериш. Да разкриеш какво мислиш наистина.
– Нищо не мисля.
– Андреас...
– Моля те, махни се, че да си бия чекия!
Той я предпазваше, не тя него, и когато баща му се прибра от поредната си обиколка по заводи и предприятия и го уведоми, че има насрочен час за психолог, Андреас реши, че при срещите си със специалиста задачата му ще е да продължи да закриля майка си. Баща му не би го поверил на психолог, който да не е идеологически подкован и одобрен от Щази. Само че колкото и да ненавиждаше майка си, Андреас за нищо на света не би споделил с психолога за срещата си с призрака.
Столицата на Републиката беше плоска не само в духовно отношение, а и като релеф. Малкото хълмчета бяха направени от отломките от разрушените през войната сгради и именно на едно такова възвишение, чието обрасло с трева подножие започваше от оградата на игрището, Андреас беше видял призрака за първи път. Нататък имаше неизползвани железопътни релси и изоставена тясна ивица земя в твърде неправилна форма, че да бъде включена за усвояване в някой от досегашните петилетни планове. Призракът навярно беше дошъл по линията, когато онзи следобед, след няколко обиколки на стадиона, Андреас се подпря на мрежата, за да си поеме дъх. На двайсетина метра от оградата, горе на хълмчето, стоеше изпит и брадясал мъж в овехтял кожух и се взираше в него. Неприкритото зяпане се стори на Андреас нахално и обидно и той му обърна гръб. Когато отново се захвана със спринтовете и погледна към хълма, призрака го нямаше.
На другия ден, по свечеряване, призракът се появи отново и пак гледаше право в Андреас, отделяше го от останалите. Този път и няколко от другите момчета го видяха и се развикаха: „Извратеняк! Смрадливец! Върви да се шибаш!“, с необремененото от угризения на съвестта презрение, което допуснатите в някое общество изпитват към всички извън неговите рамки. Малко вероятно беше да си навлекат неприятности заради подигравките си към някой скитник, даже напротив. Един от играчите изтича към оградата, крещейки обиди. Като го видя да се приближава, призракът се спусна от другата страна на възвишението и изчезна.