„Имахме страшно неприятно дисциплинарно заседание, горкото момче го изключиха – сигурно си го чул как плачеше – и трябваше да си запиша някои неща за протокола, докато не съм ги забравила.“
Той си спомни решителния натиск от другата страна на вратата на кабинета ѝ, неустоимата сила, с която го беше избутала навън. Спомни си как сред розите в градината си беше спомнил, че не за първи път вижда слабините ѝ, че онова, което смяташе за кошмарен сън от ранното си детство, всъщност не е било сън, тя му беше показала слабините си в отговор на някакъв изпреварил времето си негов въпрос. Спомни си, че макар да лежеше с висока температура на дивана във всекидневната, двамата работници с комбинезони не го бяха поздравили, дори не го бяха погледнали, а забързано се изсулиха навън.
Когато се прибра, завари Катя излегната на дивана – колкото и долнопробни да бяха мебелите им от изкуствена кожа, имитация на датска холна гарнитура, те бяха поне няколко нива над обичайното за Републиката обзавеждане – преглеждаше „Нойес Дойчланд“ с обичайната чаша вино след работа. Като че ли съзнателно позираше за реклама на живота в Източен Берлин. В прозореца зад нея се виждаха красивите светлини на модерната сграда отсреща.
– Още си по шорти – отбеляза тя.
Андреас мина зад фотьойла, за да прикрие издутината в гащетата си.
– Да, реших да потичам до тук.
– И си оставил дрехите си в съблекалнята?
– Утре ще си ги прибера.
– Йоахим те търси по телефона.
– Ще му звънна.
– Случило ли се е нещо?
Искаше му се да повярва в образа, който тя се мъчеше да представи, тъй като този образ несъмнено имаше голямо значение за нея: идеалната работничка, майка и съпруга, почиваща си след ползотворен ден на труд в строй, който осигурява по-голяма сигурност от капитализма и освен това е, в много отношения, по-значим. Способността на майка му да изчете от първа до последна страница отегчителния „Нойес Дойчланд“ с видим интерес беше смайваща. Истинските дълбини на любовта му се проявяваха чак сега, когато, щом я видеше, изпитваше отвращение.
– Всичко е тип-топ – отвърна той.
Андреас се скри в банята, извади напиращия токмак и с тъга отбеляза колко незначителен изглежда в сравнение с усещането, което беше имал на улицата. Така или иначе, това имаше подръка и той продължи с ръкоделието си и вечерта, и следващата вечер, и по-следващата, докато не успя да прогони напълно мисълта да попита родителите си къде е бил баща му през есента на 1959 година. Може и да бяха постъпили несправедливо с призрака от Ерфурт, но с Андреас не бяха, най-малкото не го бяха направили съзнателно. Вместо да създава излишни неприятности, вместо да причинява тревога на родителите си, той прие това, което знаеше и подозираше за майка си, и с него оправдаваше своя самотен порок. След като тя имаше право да се забавлява с двама кирливи техници в спалнята си във вторник следобед, защо Андреас да няма право да влага мръснишки подкани в устите на рисуваните от него жени и да разпилява семето си върху тях?
Психологът, доктор Гнел, се ширеше в просторен кабинет на първия етаж в „Шаритè“ и носеше вдъхваща уважение бяла лекарска манта. Андреас, който седеше срещу него, имаше чувството, че е на лекарски преглед или на събеседване за работа. Доктор Гнел го попита дали знае защо баща му го е изпратил тук.
– Постъпката му е разумна и показва предпазливост – отвърна Андреас. – Ако се окажа сексуален престъпник, ще има доказателства, че се е опитал да направи нещо.
– Значи, според теб няма никакви причини да си тук?
– Предпочитам да съм у дома и да мастурбирам.
Доктор Гнел кимна и записа нещо в бележника си.
– Пошегувах се – обади се Андреас.
– Понякога шегите са доста показателни.
Андреас въздъхна.
– Хайде още отсега да се разберем, че съм много по-умен от вас, може ли? Шегата ми не беше показателна. Шегата беше в това, че вие ще я приемете за показателна.
– Но това само по себе си е показателно, нали?
– Само защото аз съм решил така.
Доктор Гнел остави бележника и химикалката.
– Май изобщо не ти е минавало през ума, че може да съм имал и други умни пациенти. Разликата между мен и тях е, че аз съм психолог, а те не са. Не е нужно да съм умен колкото теб, за да ти помогна. Достатъчно е да притежавам повече познания в една определена област.
На Андреас изведнъж му стана жал за психолога. Колко ли е тежко да си даваш сметка, че притежаваш ограничена интелигентност? Колко ли е срамно да признаеш ограниченията си пред пациентите? Андреас съзнаваше, че е много по-умен от съучениците си, но никой от тях не би си го признал тъй спокойно и с будещо презрение примирение като доктор Гнел. Той реши, че харесва психолога и ще го вземе под крилото си.