Търсенето на по-разкрепостени девойки го отведе в средите на берлинската бохема, в „Мозаик“ и „Фенглер“, по поетични четения. По това време Андреас вече следваше математика и логика в университета, „трудни“ науки, отговарящи на изискванията на баща му и в същото време достатъчно абстрактни, че да му спестят досадните идеологически поучения. Беше отличник на курса, занимаваше се задълбочено с Бъртранд Ръсел (беше обърнал гръб на майка си, но не и на нейната англофилия) и пак разполагаше с предостатъчно свободно време. За съжаление, не беше единственият, на когото му беше дошло на ума да сваля мацки в бохемските среди, и макар да имаше на своя страна преимуществото на младостта и красотата, отдалеч си личеше, че е от висшата номенклатура. Не че някой би допуснал в Щази да са толкова загубени, че да вербуват човек от неговия сой, ала където и да отидеше, той долавяше негодувание срещу привилегиите си, както и известно подозрение, че волно или неволно, може да донесе неприятности на тези, които общуват с него. За да постигне някакъв напредък с девойките от артистичните среди, се нуждаеше от доказателства за инакомислието си. Първата, която си хареса, Урсула, поетеса от битническото русло, беше я слушал на две поетични четения, имаше невероятно дупе. Докато си бъбреха след второто четене, му хрумна гениалната идея да заяви, че и той пише стихове. Това беше пълна лъжа, но му осигури среща с нея.
Когато се видяха, Урсула беше видимо разтревожена. Донякъде за себе си, но най-вече, оказа се, за него.
– Мислил ли си за самоубийство? – попита го тя направо.
– Ха! Само при север-северозападен вятър.
– Какво?!
– Цитат от Шекспир. Не, не съм.
– В гимназията имах един приятел, който се самоуби. Страшно ми напомняш на него.
– Веднъж наистина скочих от един мост. Но височината беше само осем метра.
– Значи, си по-скоро от тези, които действат безразсъдно.
– Направих го нарочно и го бях обмислил, не беше безразсъдно. И беше преди години.
– Не, говоря за сега – рече Урсула. – Надушвам нещо. Същото долавях и у онзи мой приятел. Търсиш си белята и като че ли не си даваш сметка какво означава това в тази страна.
В лицето не беше кой знае каква красавица, но това нямаше значение.
– Търся друг начин за съществуване – отговори той сериозно.– Не ме интересува какъв, стига да е различен.
– В какъв смисъл различен?
– Честен. Баща ми е професионален лъжец, майка ми е талантлива аматьорка. Щом те са на върха, какво говори това за тази държава? Слушала ли си „Have You Seen Your Mother, Baby“ на „Ролинг Стоунс“?
– Да, от албума „In the Shadows“.
– Първия път, когато я чух, бяха я пуснали по РИАС16, усетих направо в червата си, че всичко, което са ме учили за Запада, е лъжа. Разбрах го само по звука, няма как общество, което е способно да роди такава музика, да е толкова онеправдано, колкото твърдят тук. Да, може да има лишения, да има известно незачитане на правата на работниците. Но въпреки незачитането и лишенията хората там са щастливи. А ако нашата държава иска да забрани тази музика, какво показва това за нея?
Говореше така колкото да се намира на приказка, надяваше се по този начин да спечели доверието на Урсула, ала още докато изричаше думите, осъзна, че вярва в тях. Сблъска се със същата ирония и когато се прибра в апартамента (все още живееше с родителите си), и седна да съчини нещо, което пред Урсула можеше да мине за истинска поезия: подтикът беше лъжлив, но това, което Андреас изразяваше на белия лист, се оказаха истински копнежи и страдания.
И така той стана, за кратко, поет. Не стигна до никъде с Урсула, но откри, че притежава талант за поетичния слог, подобен навярно на таланта си да рисува голи женски тела; само след няколко месеца едно от официозните списания прие да публикува първото му стихотворение и Андреас дебютира на сцената на поетичните четения. Мъжете от бохемските среди продължаваха да се отнасят към него с недоверие, но не и жените. Настъпи един щастлив период, в който той едва ли не всяка сутрин се събуждаше в леглото на различна жена из целия град, в квартали, за които дори не беше чувал, в апартаменти без баня и тоалетна, в абсурдно тесни стаички край Стената, в жилищни комплекси на двайсет минути пеша от най-близката автобусна спирка. Има ли по-сладка тръпка от това, в три сутринта да вървиш из забутаните улички на път към леглото на някоя жена? Нехайно да махнеш с ръка на съня? Неловко да се разминаваш с нечия майка с ролки и по пеньоар пред сърцераздирателно отвратителната баня? Андреас превръщаше преживяванията си в стихотворения, изящно римувани вариации на неповторима субективност в страна, чиято низост можеше да бъде понесена единствено благодарение на тръпката на сексуалното завоевание, и нито едно от произведенията му не му навлече неприятности. Хватката на властта върху литературата напоследък беше поотхлабена и позволяваше подобна субективност, ако не навсякъде, то поне в поезията.