Пред заведението, в леката мъгла, обгърнала спокойната неделна вечер на Телеграф Авеню, тя направи първата стъпка и Джейсън откликна жадно. Пип усети как стомахът ѝ изкъркори, когато се притисна към него, надяваше се, че той не я е чул.
– Искаш ли да отидем у вас? – прошепна тя в ухото му.
Джейсън отговори, че за съжаление, сестра му била дошла на гости.
При думата „сестра“, сърцето ѝ се сви враждебно. Като едно дете, Пип нямаше как да не изпитва неприязън към отговорностите, налагани от наличието на братя и сестри, към предлаганата от тях подкрепа, към нормалността на тези основни клетки на обществото, към наследеното богатство от близост.
– Може да отидем вкъщи – предложи тя сърдито.
Поеха, хванати за ръце, по Телеграф Авеню, Пип до такава степен беше потънала в негодуванието си срещу сестрата на Джейсън, която не я допускаше в леглото му (и покрай това и в сърцето му, макар че Пип не желаеше място в него), толкова беше ядосана на положението, в което се намираше, че чак когато стигнаха пред дома ѝ, тя си спомни, че всъщност не може да отидат там.
– О! – възкликна тя. – Изчакай секунда, докато оправя вътре, става ли?
– Ъъъ, разбира се – отвърна Джейсън.
Тя го целуна с благодарност и двамата продължиха да се натискат още десетина минути на прага, Пип се отдаде напълно на насладата да бъде докосвана от чист и очевидно опитен младеж, докато ясно доловимо куркане от стомаха ѝ не я изтръгна от унеса.
– Една секунда – рече тя.
– Гладна ли си?!
– Не! Или май да, изведнъж ме преряза. Но в ресторанта не бях.
Тя отключи и влезе. Във всекидневната съквартирантът ѝ шизофреник Драйфус и слабоумният им съквартирант Рамон гледаха баскетболен мач на измъкнат от кофата за боклук телевизор, за който третият им съквартирант Стивън, онзи, в когото в общи линии Пип беше влюбена, беше спазарил отнякъде цифров приемник. Тялото на Драйфус, разплуто от лекарствата, които засега той редовно пиеше, изпълваше нисък, намерен на тротоара край кофите за боклук фотьойл.
– Пип, Пип – извика Рамон, – Пип, къде беше, нали каза, че ще ми помогнеш с ученето, искаш ли да учим сега?
Пип вдигна пръст към устните си и Рамон запуши уста с две ръце.
– Да – обади се тихо Драйфус. – Пип не иска никой да разбере, че си е дошла. Защо ли? Дали не е заради немските шпиони в кухнята? Наричам ги „шпиони“ не в тесния смисъл на думата, разбира се, макар че навярно тя си е съвсем на място, като се има предвид, че в Оукландския кръжок за ядрено разоръжаване членуват най-малко трийсет и пет души, сред които Пип и Стивън в никакъв случай не са най-маловажните, но все пак немците, с типичното си немско любопитство и сериозност, са решили да почетат с присъствието си точно нашата къща и се мотаят тук вече почти цяла седмица. Любопитен факт, който си струва да бъде задълбочено анализиран.
– Драйфус – изсъска Пип и пристъпи към него, за да не повишава глас.
Драйфус спокойно преплете дебелите си пръсти върху корема и продължи да говори на Рамон, на когото никога не му омръзваше да го слуша.
– Дали Пип не иска да избегне среща с немските шпиони? Особено тази вечер? Когато е довела у дома млад господин, с когото петнайсет минути се мляскаха на верандата?
– Ти си шпионин! – прошепна ядосано Пип. – Адски ме дразни това твое шпиониране!
– Дразни я, че виждам неща, които един интелигентен човек няма как да не забележи – обясни Драйфус на Рамон. – Да видиш това, което е пред очите ти, не е шпиониране, Рамон. Може би и немците точно това правят. Това, което прави шпионина шпионин, е мотивът и затова, Пип – той се завъртя към нея, – затова бих те посъветвал да си зададеш въпроса какво търсят тук тези любопитни, сериозни германци.
– Нали не си спрял да си пиеш хапчетата? – прошепна Пип.
– „Мляскам се“, Рамон. Ето ти една хубава нова дума, нали искаше да учиш.
– Какво означава?
– Как какво, „целувам се“! „И ме зацелува тъй жарко, сякаш скубеше цветя от устните ми.“1
– Пип, ще ми помогнеш ли с ученето?
– Струва ми се, че има други планове за тази вечер, приятелю.
– Не, миличък, не мога сега – прошепна Пип на Рамон и след това се обърна към Драйфус. – Германците са тук, защото ги поканихме, нали имаме свободна стая. Но за другото си прав, не искам да разберат, че съм се прибрала.
– Какво ще кажеш, Рамон? – попита Драйфус. – Да ѝ помогнем ли? Тя отказва да ти помогне с ученето.