— Аз имах предвид, че киселият послевкус се усеща доста дълго време.
— Нещо определено не е наред, ако вкусовите ти луковици продължават да регистрират странни усещания пет часа след като си пил напитка със стевия. Знаеш ли, че е достатъчно веднъж да вземеш метамфетамин, за да настъпят необратими промени в мозъка? Ето такъв вкус има за мен стевията.
— Ако намекваш, че си седя тук с луличка за пушене на метамфетамин в ръка, не си познала.
— Намеквам, че не ми трябва торта.
— Добре, ще измисля някакъв друг вариант. Извинявай, че предложих нещо, което ще те отрови.
— Не съм казвала, че ще ме отрови. Просто стевията има някакво особено въздействие върху…
— Върху рецепторите в устата ти, да.
— Коте, каквато и торта да донесеш, ще я изядем, рафинираната захар няма да ме убие, не ми се ядосвай. Моля те, скъпа.
Разговорите не приключваха, докато двете взаимно не си скапеха настроението. Проблемът според Пип, същината на оковите, с които живееше, вероятната причина за неспособността ѝ да бъде подходяща за каквото и да е било, се състоеше в това, че тя обичаше майка си. Съжаляваше я, състрадаваше ѝ, разтапяше се, щом чуеше гласа ѝ, изпитваше доста притеснително несексуално привличане към тялото ѝ, тревожеше се дори за вкусовите рецептори в устата ѝ, желаеше ѝ щастие, не искаше да я безпокои, умиляваше се само при мисълта за нея. Това беше тежкият гранитен блок в средоточието на живота ѝ, източникът на гнева и сарказма, които тя насочваше не само към майка си, а и към далеч по-неподходящи обекти най-често в свой ущърб. И когато се ядосаше, се ядосваше не на майка си, а на гранитния блок.
Пип беше на осем-девет години, когато се сети да попита защо в бунгалото сред секвоите в покрайнините на Фелтън се празнува само нейният рожден ден. Майка ѝ отговори, че няма рожден ден, за нея от значение бил единствено рожденият ден на Пип. Пип обаче настоя на своето и накрая майка ѝ се съгласи да отбелязва настъпването на лятото като свой нерожден ден. Това беше повдигнало въпроса и за възрастта на майка ѝ, която тя отказа да разкрие, като с усмивка, все едно изричаше някакъв коан, отвърна:
— Достатъчно възрастна съм, за да ти бъда майка.
— Ама на колко години си точно?
— Погледни ръцете ми — отвърна тя. — Ако се упражняваш достатъчно, ще можеш да познаеш възрастта на всяка жена по ръцете ѝ.
Пип се взря в ръцете на майка си, като че ли за първи път ги виждаше. Кожата на дланите не беше розова и непрозрачна като нейната. Костите и вените сякаш се мъчеха да изскочат на повърхността, все едно кожата беше отдръпваща се при отлив вода, под която се разкриват разни работи по дъното. Макар че косата ѝ беше гъста и дълга, в нея имаше сиви, сякаш повехнали кичури, а кожата на шията беше като презряла праскова. Вечерта Пип дълго се въртя в леглото, разтревожена от мисълта, че майка ѝ може скоро да умре. Това беше първото предчувствие за гранитния блок.
Впоследствие тя трескаво закопня майка ѝ да си намери мъж или поне един човек, какъвто и да е той, който да я обича. Сред възможните кандидати през годините бяха съседката им Линда, която също отглеждаше детето си сама и освен това учеше санскрит, месарят в „Нов лист“ Ърни, който също като нея беше вегетарианец, педиатърката Ванеса Тонг, която толкова я харесваше, че се опитваше да я зариби да ходят да наблюдават птиците, брадатият майстор Сони, за когото и най-простата задача беше повод да се впусне в пространни обяснения за уредбата на индианските селища в древността. Всички тези добросърдечни хорица от долината Сан Лоренцо виждаха в майка ѝ това, което самата Пип беше зърнала в първите години на юношеството си не без чувство на гордост: някакво скрито величие. Не е нужно да пишеш стихове, за да бъдеш поет, не е нужно да твориш, за да си човек на изкуството. Духовното Стремление на майка ѝ беше своего рода изкуство — изкуството на невидимостта. В бунгалото им нямаше телевизор, а компютър се появи чак когато Пип навърши дванайсет; майка ѝ се осведомяваше за новините от „Санта Круз Сентинел“, който тя четеше заради дребната ежедневна радост да се възмущава от света. Само по себе си това не беше нещо необичайно за долината. Проблемът беше, че майката на Пип излъчваше свенлива увереност в своето величие или най-малкото се носеше, сякаш едно време е била велика, времето преди появата на Пип, за което категорично отказваше да говори. Тя беше не просто обидена, а направо покрусена, че съседката им Линда сравнява сина си Деймиън, който ловеше жаби и устата му постоянно зееше отворена, с нейната изключителна и съвършена Пип. Смяташе, че месарят ще се прекърши и никога няма да се съвземе, ако му каже, че дори след като се е изкъпал, на нея пак ѝ мирише на месо; страдаше неимоверно, чудейки се как да отклони поканите на Ванеса Тонг, вместо да си признае, че я е страх от всякакви пернати; а всеки път когато високопроходимият пикап на Сони се появеше пред дома им, тя изпращаше Пип да му отвори и се измъкваше през задната врата в гората. Това, което ѝ осигуряваше лукса да бъде толкова придирчива, беше Пип. Многократно го беше заявявала ясно: Пип е единственият човек, който отговаря на изискванията ѝ, единственият, когото обича.