— Ти си ми баща.
— Само като си представя какво ти е наговорила…
— По-добре е, отколкото да си мълчи като теб.
— Тук си права. Надявам се, че някой ден ще имам възможност да ти разкажа и как изглеждат нещата от моята камбанария.
— Ти вече проигра тази възможност.
— Да, така е. Имах основания да постъпя по този начин, но да, права си. Предполагам, че заради това ми се обаждаш. Да ми кажеш, че проиграх шанса си с теб?
— Не. Обаждам се, защото искам да дойдеш да се видиш с майка ми.
Том се изсмя.
— По-скоро ще замина да отразявам гражданската война в Конго.
— Но явно все още ти пука достатъчно за нея, за да опазиш тайната ѝ.
— Може би… В известен смисъл…
— Очевидно тя все още ти е важна.
— Пип, виж, ужасно съжалявам, че не ти казах. Лейла откога ме тормози да ти се обадя. Трябваше да я послушам.
— Е, сега ти давам възможност да ми се реваншираш. Вземи самолета и ела.
— Но защо? Защо да го правя?
— Защото, ако не го направиш, не искам да имам нищо общо с теб.
— Това би било, поне за нас, голяма загуба.
— А и не искаш ли да видиш майка ми? Само веднъж, след толкова години? Това, за което те моля, е да си простите. Искам да мога да поддържам връзка и с двама ви, но няма как да стане, ако ме преследва чувството, че предавам единия, като се виждам с другия.
— Няма нужда да се чувстваш така с мен. Аз нямам никакви претенции към теб.
— Аз обаче имам към теб. А и досега не ти се е налагало да правиш нищо за мен. Това е единственото, за което те моля.
Тежката въздишка на Том отекна през часовите зони.
— Не ми се вярва в дома на майка ти да има алкохол?
— Ще се погрижа да заредя.
— И за кога става дума? Другия месец?
— Не. Тази седмица. В петък, да речем. Колкото по-дълго размишлявате, толкова по-тежко ще ви е.
Том отново въздъхна.
— Мога да дойда в четвъртък. Петъчните вечери прекарвам с Лейла.
Пип се вкисна, изкушаваше се да настои за петък. Но пътят към приятелството с Лейла и без това изглеждаше достатъчно дълъг.
— И още нещо — каза тя.
— Да?
— Преглеждам „Денвър Индипендънт“ всяка седмица. И все още чакам да пуснете голям материал за Андреас.
— Той не беше добре, Пип. Бях с него тогава, видях го как се хвърли от скалата. И ми е страшно мъчно. Лейла се дразни от посмъртните хвалебствия, но на мен ми е трудно да му завиждам. Той беше най-забележителният човек, когото познавам.
— От „Експрес“ ми поръчаха статия за него. Но и аз изпитвам същото като теб, мъчно ми е за него. Все пак ми се струва, че някой трябва да разкаже истинската история.
— За убийството ли? Ти решаваш. Но това си има цена. Момичето, което му е помогнало. Все още може да има последствия за нея.
— Не се бях замисляла за това.
— Той остави пълно самопризнание, което неговите хора скриха. Със сигурност ще стане добър материал, ако се разровиш.
Дали Том се тревожеше да не излезе на бял свят и неговото участие в убийството? Едва ли, ако той вярваше, че Пип не е прочела мемоарите му.
— Добре — отвърна тя. — Благодаря ти.
Когато майка ѝ се върна от работа, Пип обясни какво е замислила. Изпита облекчение, че майка ѝ не се срина на мига. Но причината за това беше, че цялата идея ѝ се струваше абсурдна.
— Какво изобщо има той да ми прощава, за бога?
— Ами… задето си ме родила и не си му казала? Това не е малко.
— Как би могъл да ме вини за това? Той ме изостави. Заяви, че не иска никога повече да ме види. И аз просто изпълних желанието му. Както всички други. Той винаги получаваше това, което иска. Също като баща ми.
— И все пак в някакъв момент е трябвало да му кажеш за мен. На осемнайсетия ми рожден ден, да речем. Не е правилно, че си го пазила в тайна от него. Все едно напук си го направила, за отмъщение.
Майка ѝ доста пофуча, ала накрая кимна.
— Щом така смяташ — рече тя. — Но само заради теб.
— Злопаметни са слабите хора, мамо. Силните прощават. Ти ме отгледа съвсем сама. Отказала си се от парите, на които никой друг в твоето семейство не е могъл да устои. Била си по-силна от Том. Той не е можел да сложи край на връзката ви, ти си го направила. Получила си всичко, което си искала. Победила си! И затова можеш да си позволиш да му простиш. Защото си победила. Нали?
Майка ѝ се намръщи.
— Освен това си милиардерка — добави Пип. — Това също се брои за победа.
На другия ден слязоха с автобуса в Санта Круз. Предобедът беше ясен и студен, в промеждутък между две бури. Бездомниците се бяха наметнали със спалните си чували, по уличните стълбове грееха коледни венци, в небето крещяха чайки. Майка ѝ влезе да се подстриже в „Джилц“, под ножицата на фризьорката се разлетяха цъфнали връхчета. След това Пип я заведе на маникюристка и не старата ѝ майка, а Анабел заповяда на виетнамката в салона да не пипа кожичките, Анабел обясни на Пип, че махането на кожичките е глупост, тъй като те бързо израстват отново и трябва пак да се режат. И пак Анабел премяташе настървено закачалките в магазин след магазин и не спираше да отхвърля предложенията на продавачките дълго след като Пип беше изгубила търпение. Роклята, на която в крайна сметка се спря — „Става“, рече тя без особен ентусиазъм — беше маркова и клош, секси, в стил „учителка в прерията“, с два реда копчета отпред. Пип трябваше да признае, че това беше най-подходящата рокля, която бяха видели през цялото обикаляне.