— Извинявай, мамо, трябва да затварям, чао — рече тя и затвори.
Игор я пронизваше с оня Поглед. Той беше несправедливо красив руснак, светлокос, с брада, която изглеждаше приятна за галене, и според Пип още не я беше уволнил само защото си играеше с мисълта да я вкара в леглото си; въпреки това тя беше сигурна, че ако се стигне дотам, веднагически ще се почувства унизена, тъй като той беше не само готин, а и получаваше готина заплата, докато тя беше просто една млада жена, която не притежава нищо, освен проблеми. И той със сигурност го знаеше.
— Съжалявам. Съжалявам, че закъснях със седем минути. Майка ми не е добре. — Пип се замисли. — Не, всъщност не съжалявам. Каква е вероятността да получа положителен отговор от някой клиент за седем минути?
— Случайно да имам упрекващ вид? — попита Игор и запърха с клепки.
— Какво искаш тогава? Защо ме гледаш така?
— Реших, че може да ти се играе на „Двайсет въпроса“.
— Едва ли.
— Опитай се да познаеш какво искам от теб, а аз ще ти отговарям напълно невинно само с „да“ и „не“. Подчертавам: само с „да“ и „не“.
— Просиш си да те дам под съд за сексуален тормоз ли?
Игор се засмя доволно.
— Със сигурност не! Остават ти още деветнайсет въпроса.
— Не се шегувам. Имам един познат юрист, според когото е достатъчно, че създаваш такава атмосфера.
— Това не е въпрос.
— Как да ти обясня, че изобщо не ми е приятно?
— Само въпроси, на които мога да отговоря с „да“ или „не“, моля.
— Боже господи! Изчезвай!
— Да не би да предпочиташ да си поговорим за резултатите ти за май?
— Остави ме! Имам работа.
След като Игор си тръгна, тя извади списъка на екрана на компютъра, погледна го с отвращение и отново го минимизира. Само в четири от двайсет и двата месеца, в които работеше за „Възобновяеми решения“, беше успяла да се задържи на предпоследното място на таблото, върху което се отбелязваха точките в „съревнованието“. Навярно не беше съвпадение, че пак в четири от двайсет и две поглеждания в огледалото Пип виждаше красиво момиче, в останалите от там надничаше момиче, което, ако беше друго, можеше и да мине за красиво, но тъй като не беше друго, а беше тя, не беше красиво. Пип със сигурност беше наследила някои от телесните обременености на майка си, но за сметка на това разполагаше с категоричните доказателства на опита си с момчета. Мнозина бяха привлечени от нея, ала накрая единици не си тръгваха с мисълта, че са сгрешили. Игор се мъчеше да я разгадае вече втора година. Той постоянно се взираше в нея така, както тя се взираше в образа си в огледалото: „Вчера изглеждаше страхотно, а днес…“.
В колежа Пип беше прихванала отнякъде представата — мозъкът ѝ беше като лепкав от статичното електричество балон и привличаше хвърчащите във въздуха идеи — че да прекарваш неделните сутрини с хартиеното издание на „Ню Йорк Таймс“ в някое кафе е върхът на цивилизования живот. Това се беше превърнало в навик и честно казано, независимо откъде се беше появила тази идея, Пип наистина се чувстваше като цивилизован човек най-вече в неделя сутрин. Без значение до колко късно беше купонясвала, в осем сутринта си купуваше „Таймс“, влизаше в „Пийтс“, поръчваше кифличка и голямо капучино, настаняваше се на любимата си маса в ъгъла и с радост потъваше в свой собствен свят през следващите няколко часа.
През зимата Пип беше забелязала в „Пийтс“ симпатичен слабичък младеж със същия неделен ритуал. В продължение на няколко седмици, вместо да преглежда новините, тя се мъчеше да си представи как изглежда в неговите очи и се чудеше дали да вдигне поглед и да го улови как я зяпа, докато накрая не стана ясно, че или трябва да го заговори, или да си намери ново любимо кафе. Следващия път, когато срещна погледа му, тя се опита да кимне подканващо, жестът ѝ се стори толкова немощен и изкуствен, че незабавният му ефект я смая. Младежът веднага се премести на нейната маса и смело предложи, щом и без това са тук по едно и също време всяка седмица, да си делят вестника и така да спасят някое дърво.
— А ако и двамата искаме да четем една и съща страница едновременно? — попита Пип леко враждебно.
— Ти беше първа тук — отвърна младежът, — така че ти се полага да избираш.
След това той се оплака, че родителите му в Колидж Стейшън, Тексас, прахоснически купували по два броя на неделния „Таймс“, за да не се карат кой какво да чете.