По едно време, не знам колко часа е било, чух да се стреля по улицата. С това бях вече свикнала, защото стреляха почти всяка нощ, като че ли се намирахме на стрелбище, но Розета се събуди и попита:
— Какво става, мамо?
— Нищо, нищо — отвърнах аз, — все същите копелета се забавляват да стрелят, дано се изтрепят помежду си!
После мина някаква колона камиони, точно под прозорците ни. Цялата къща се тресеше, а колоната не свършваше. Тъкмо ми се стори, че е преминала вече, ето че затрещя още един камион. Държах Розета в прегръдките си, а тя беше облегнала главата си на гърдите ми и изведнъж се навяха спомените за онези години, когато беше бебе и когато още я кърмех. Тогава гръдта ми тегнеше от мляко, както бива при чочарките, познати като най-добрите дойки в Лацио, а тя изсмукваше всичкото мляко и от ден на ден ставаше все по хубава. Беше като цвете и хората се спираха да я гледат. Помислих си, че е било по-добре да не се бе ражда, щом трябваше да живее в един свят като тоя, сред тревоги, опасности и страх. Но после си казах, че това са мисли, които навестяват човека нощем, че е грехота да мисля подобни неща. Прекръстих се в тъмнината и се помолих на Исус и Богородица. Чух, че пропява петел в съседния апартамент, където живееше едно семейство, което бе превърнало клозета си в кокошарник, и разбрах, че скоро ще съмне и вероятно чак след това съм заспала.
Стреснах се от звъна на входния звънец, някой сякаш много отдавна звънеше. Станах в тъмнината, излязох в преддверието и отворих вратата. Беше Джовани. Той влезе и каза:
— Как спите! Цял час звъня!
Бях по риза. И сега още гърдите ми стърчат без елече, а тогава бяха още по-хубави и твърди, с набъбнали зърна, сякаш искаха непременно да бъдат забелязана под тъканта на ризата. Забелязах, че той се загледа в гърдите ми, че очите под веждите му пламнаха като два въглена под пепелта. Разбрах, че се готви да ме хване за гърдите и като се дръпнах назад казах:
— Не, Джовани, недей… за мене ти вече не съществуваш и трябва да забравиш онова, което се случи… ако не беше женен, щях да се омъжа за тебе… но ти си женен и между нас не трябва да има вече нищо.
Той не каза нито да, нито не, но личеше, че прави усилие да се овладее. Накрая успя и каза със спокоен глас:
— Права си… но да се надяваме, че тая проклетница жена ми ще пукне през тази война… така, когато се върнеш, ще бъда вдовец и тогава ще се оженим… Толкова хора умират под бомбите, защо тя да не умре?
И този път аз отново останах потресена от думите му и почти не повярвах на ушите си, както когато беше казал, че мъжът ми е мърша, макар че му беше приятел и бяха неразделни. Познавах жената на Джовани и винаги съм мислила, че той я обича или поне че е привързан към нея, защото бяха женени от много години, а при това имаха и три деца. А ето че той говореше с омраза за нея и се надяваше тя да умре. От начина, по който говореше за нея, личеше, че я ненавижда отдавна и се сега изпитва към нея вече само омраза, ако въобще някога е изпитвал друго чувство.
Казвам истината — изпитах почти ужас при мисълта, че един мъж може да бъде приятел и съпруг толкова много години и после да започне да говори с такава студенина и злоба за нея, че му е отвратителна, а за приятеля си, че е мърша. Но за всичко това не казах нито дума на Джовани, който през това време беше влязъл в кухнята, и го чух, че се шегува с Розета, която също беше станала.
— Ще видиш, че и двете ще се върнете напълнели и че за вас това ще бъде единствената последица от войната… там на село има сирене, яйца, агънца… ще ядете и ще си живеете добре.
Вече всичко беше готово и аз изнесох на входа трите куфара, вързопа, с пакетите. Джовани взе двата куфара, вързопа — аз, а на Розета остана най-малкия куфар. Те се спуснаха надолу по стълбите, а аз се престорих, че се забавям, за да заключа вратата, и отидох в спалнята, измъкнах една плочка от пода и извадих оттам парите, които бях скрила. За ония времена сумата беше огромна — все в банкноти по хиляда лири. Не исках да ги взема в присъствието на Розета, защото с парите всичко става, а едно невинно същество всякога може да извърши някое неблагоразумие и да каже нещо, които другите не бива да знаят, а пък когато се отнася до пари, човек никому вяра да няма. На входа повдигнах полата си и сложих парите в един джоб, който бях ушила нарочно. След това настигнах Джовани и Розета на улицата.