Пред входа ни чакаше файтонче. Джовани не бе взел камиона си, защото се страхуваше да не би да му го реквизират. Помогна ни да се качим, след това се качи и той. Файтонът пое и аз не можах да не се обърна назад да погледна към кръстопътя, към дома и бакалницата, защото имах лошото предчувствие, че никога вече няма да ги видя.
Още не беше настъпил денят, но не беше вече и нощ. Въздухът беше сив и в дрезгавината хвърлих поглед към къщата си, която беше на ъгъла. Прозорците й бяха затворени, кепенцата на магазина — също. На стената на отсрещната сграда, която също беше на ъгъла, на втория етаж имаше една ниша във формата на медальон. Там, под стъклен похлупак, бяха поставили една икона, изобразяваща Богородица със златни мечове и с вечно горящо кандило. Помислих си, че това кандило, което гореше и през време на войната, и през време на глада, беше донякъде като надеждата ми, че ще се върна, и се почувствах по-ободрена. Тази надежда щеше да ме подкрепя и когато бъда далече.
В дрезгавината се виждаше целия кръстопът, подобен на празна театрална сцена след като вече актьорите са си отишли. Личеше, че бяха бедняшки къщи, разкривени къщурки, сякаш облегнали се едно о друга, с олющени мазилки, особено в основата от коли и автомобили. До моята бакалница беше складът за въглища на Джовани и стената около вратата му беше черна, като вратичка на пещ. В този час, не знам защо, чернотата ми навя тъга. И не можах да не си припомня, че в хубавите стари времена денем този кръстопът гъмжеше от хора, жени бяха приседнали на сламени столчета пред вратите, котки сновяха по калдъръма, деца скачаха на въже, младежи работеха в работилниците или влизаха в кръчмата, която беше винаги пълна. Като мислех за всичко това, усетих как сърцето ми се къса и разбрах, че тия къщурки и този кръстопът ми бяха скъпи може би защото бях прекарала целия си живот тук и защото, когато ги видях за първи път, бях още много млада, а сега бях зряла жена и имах вече голяма дъщеря.
— Няма ли да погледнеш къщата и бакалницата? — попитах Розета.
— Мамо, бъди спокойна — отвърна ми тя, — та нали ти самата каза, че след две-три седмици ще се върнем?
Въздъхнах и не казах нищо. Файтонът пое към Тибър, аз се обърнах напред и не погледнах вече към кръстопътя. Улиците бяха безлюдни, сивият въздух в дъното приличаше на пара, дигнала се от много мръсно пране. Утринната роса блестеше по камъните, които сякаш бяха от желязо. Не се виждаше жива душа, само тук-там се мяркаше по някое куче. Видях пет-шест грозни, гладни и мръсни кучета; те душеха по ъглите, после се изпикаваха на стените, по които висяха разкъсани цветни позиви, които призоваваха към война.
Преминахме Тибър по моста Гарибалди, прекосихме улица Аренула, после площад Арджентина и площад Венеция. На балкона на двореца на Мусолини висеше черно знаме, подобно на онова, което няколко дни преди това видях на площад Колона, и от двете страни на врата стояха на пост двама въоръжени фашисти. Площадът беше безлюден и изглеждаше по-голям от друга път. Отначало не забелязах златния сноп на черното знаме и ми се стори, че е траурно знаме, още повече, че не духаше вятър, та то висеше отпуснато и наистина приличаше на ония парцали, които хората окачват на вратата, когато в къщата има мъртвец. После между диплите забелязах златния сноп и разбрах, че това е знамето на Мусолини. Тогава попитах Джовани:
— Какво, да не се е върнал Мусолини?
Той пушеше половината си цигара и ми отвърна тържествено:
— Върна си и да се надяваме, че ще остане тук завинаги.
Отговорът му ме учуди, защото знаех, че Джовани мрази Мусолини. Но той винаги ме изненадваше и никога не можех да предвидя какво ще му мине през главата. После усетих, че ме мушва с лакътя в ребрата и видях, че ми смига по посока на файтонджията, с което искаше да каже, че ми е отговорил тъй, защото се страхува от него. Това ми се стори прекалено, защото файтонджията ми изглеждаше добро старче. Белите му коси се подаваха изпод шапката и много ми приличаше на дядо ми. Бях сигурна, че този старец никога не би отишъл да издаде, но не казах нищо.
Продължихме по улица Национале. Въздухът започна да се избистря и на върха на Торе ди Нероне се показа розов слънчев лъч. Когато пристигнахме на гарата обаче и влязохме вътре, всички лампи още светеха, като да не беше вече стъмнало. Гарата гъмжеше от хора, по-голямата част бедняци като нас, с вързопи, но имаше и много германски войници, натоварени с оръжие и раници, прави, струпани един върху друг, в най-тъмните ъгли на чакалнята.
Джовани отиде да купи билети и ни остави по средата на гарата с куфарите. Докато чакахме, изведнъж под навеса на гарата пристигнаха с голям шум десетина, облечени в черно като дяволи от ада.