Тя мълчеше, докато аз продължавах да я разтърсвам, и тогава, загубила ума си, изкрещях:
— Поне това трябва да го махнеш… — И посегнах да й свлека колана за жартиери. И този път тя не се помръдна, нито протестира, а продължи да си стои кротко, с наведена глава, почти свита до мен. Задържах колана, но той не се махаше, защото беше здрав, тогава я блъснах на леглото, тя падна на очи върху завивката и аз й ударих два плесника по задника, после се хвърлих в леглото си задъхана, като извиках:
— Не си ли даваш сметка на какво си се превърнала? Как може да не разбереш?
Очаквах, кой знае защо, че тя ще протестира, но тя стана от леглото си и изглеждаше загрижена само за чорапите си, които аз, като се опитвах да издърпам, колана й, бях разпрала. Действително на единия от чорапите се бяха пуснали бримки отгоре до под коляното и тя намокри пръста си с плюнка и като се наведе, навлажни бримката, за да не се проточва повече.
После с разсъдлив тон каза:
— Защо не спиш, мамо? Знаеш ли, че е много късно?
И разбрах, че не мога нищо да направя, хвърлих се в леглото и се изтегнах с гръб към нея. Чух я да се движи още, можех да виждам само сянката й, която светлината на свещта хвърляше на насрещната стена, но не се обърнах. Най-после тя духна свещта. Чух леглото й да скърца, защото тя се изтягаше и заемаше най-удобното положение за сън.
Сега ми се искаше да й кажа толкова много неща, които на светло и като я гледах, не бях способна да изрека, такъв гняв събуждаше у мен промененият й вид. Бих искала да й кажа, че я разбирам, защото след всичко случило се мароканците, тя не е вече същата, сега искаше да има мъж, за да се чувствува жена и да заличи по този начин спомена за онова, което й бяха сторили, че я разбирах, че след като беше претърпяла насилието пред очите на Богородица, без тя да стори нещо, за да попречи на това насилие, сега вече нищо не я интересува, дори и вярата. Исках да й кажа всички тези неща и дори да я взема в прегръдките си, да я целувам и милвам, да плача с нея. Но в същото време чувствувах, че не съм вече в състояние да й говоря и да бъда откровено с нея, защото тя беше променена и променяйки се, беше променила и мен и между нас двете всичко беше променено. С други думи, след като се наканих няколко пъти да стана, да се изтегна в нейното легло, до нея, да я прегърна, аз се отказвах и накрая съм заспала.
Следния ден и всички следващи дни беше все същата песен. Розета почти не говореше с мен, но не като човек, който е обиден, а по-скоро като човек, който няма какво да каже. Клориндо беше все с нея и не се срамуваше да я пипа пред очите ми, като я прегръщаше през кръста или я милваше по лицето и другаде, а Розета се оставяше с израз на самодоволство, на покорство и като че дори на признателност. А Кончета през всичкото време пляскаше с ръце, възклицавайки, че били прекрасна двойка. А аз се топях и в себе си чувствувах голямо отчаяние, но не можех нито да кажа, нито да сторя нещо, просто не бях способна за това.
Един ден се опитах да й напомня за годеника й, който беше в Югославия, и знаете ли какво ми отговори тя?
— О, сигурно и той си е намерил някоя славянка. И после, аз не мога да го чакам цял живот!
При това Розета вече твърде малко се застояваше в червената къщичка. Почти през цялото време Клориндо я водеше с камиона си, който, тъй да се каже, беше станал техен дом, и трябваше да я видите как му се подчиняваше и тичаше подире му. Достатъчно бе Клориндо да се покаже на поляната и да я повика, тя моментално оставяше всичко и тичаше. А той не я викаше с глас, а с изсвирване, както постъпват с кучетата, а на нея, както изглежда, й се нравише да я третират като куче. От далеч личеше, че той я държи чрез това, което тя дотогава не бе опитвала, което беше ново за нея и от което не можеше вече да се лиши, тъй като пияницата не може да се лиши от вино или пушачът от цигари. Да, сега на нея й се услаждаше това, което мароканците й бяха наложили със сила; и може би това бе най-тъжното в нейната промяна, с което аз не можех да се примиря, че в нея протестът срещу насилието, което я бе озлочестило, се изразяваше в приемане и търсене на това насилие, а не в отблъскване и отказване на него.
Заедно с Клориндо обикаляха Фонди и околните села с камиона и понякога отиваха чак до Фрозиноне или Терачина, или дори до Неапол и тогава оставаха там и през нощта. А тя, като се връщаше, изглеждаше все по-привързана към Клориндо и в моите очи, които съзираха и най-малката промяна, тя ставаше все по-развратна.
Естествено, вече не говорехме за отиване в Рим, където впрочем съюзниците още не бяха влезли. Клориндо при това даваше да се разбере, че и когато съюзниците превземат Рим, това не означава още, че ще си отидем от Фонди. Рим нямало да бъде достъпен за дълго време, щял да бъде обявен за военна зона и за да се отиде дотам, трябвало кой знае колко разрешения и кой знае дали тези разрешения биха се получили. С една дума, бъдещето, което в момента на освобождението ми се бе сторило толкова ясно и светло, сега отчасти поради поведението на Розета, отчасти от присъствието на Клориндо ми се беше съвсем замъглило и самата аз не разбрах дали още желая да се върна в Рим и да започна стария живот, за който вече знаех, че нямаше да е същият, след като самите ние не бяхме същите. Дните, които прекарвах в червената къщичка между портокаловите дървета, изобщо са между най-лошите от целия този период, защото знаех, през цялото време, че Розета се люби с Клориндо и го знаех, не само защото го отгатвах, а защото го виждах. Те, така да се изразя, го вършеха пред очите ми.